Джон Шорс - Под мраморното небе

— Наистина ли? — възкликнах, щастлива, че разговорът ни е върнал енергията й.

— Не се шегувам, Джаханара! Само ако го убедиш, че си победена, можеш да го победиш.

Кимнах и я прегърнах.

Прошепнах й къде да намери Низам. Не споменах името му, защото исках да я изненадам. Вечерта щях да разкажа на Низам нашия план, но също нямаше да споменавам името на спътничката му. Знаех, че ще се зарадва.

Внимателно оправих черното було на Ладли.

— Благодаря ти, приятелко!

— Ще ми благодариш в Калкута, моя малка лисичке — каза тя и ме щипна по бузата, както бе правила толкова много пъти в детството ни. — И внимавай да не ти открадна мъжа на път за Калкута.

— Да не си посмяла! — засмях се аз.

— Ха! Какво ще ме спре?

— Той си е мой!

Тя се направи, че плюе в краката ми, и изрече:

— Дръж си го, притрябвал ми е твоят архитект. Ще си намеря по-добър.

— Обичам те — казах и я целунах по челото. — Пази се, Ладли! Веднъж да се съберем в Калкута, повече никога няма да се разделим!

Следвах съветите на Ладли и се изоставих напълно. Започнах да постя и останах само на плодов сок и вода. Кожата ми увисна, отслабнах толкова, че нямах сили да стана. Не се грижех за косата, нито за лицето си. Ходех с мръсни дрехи и боси крака. Играех ролята на победена, и потънала в скръб от загубата на любимия си, жена. За да се предпазя от делириум, започнах да сънувам наяве. Потъвах в спомени от детството, от строежа на Тадж Махал и от нощите ми с Иса. С времето започнах да се пристрастявам към тези образи. Те ме пренасяха извън стените на килията и аз отново се чувствах свободна и щастлива.

Състоянието на татко се влошаваше заедно с моето. Той не ми позволяваше да се грижа за него, защото се страхуваше, че това ще ме издаде. Наистина, как бих могла да мисля за него, щом не успявах да се погрижа за себе си? При нормални обстоятелства сигурно нямаше да се съглася, но просто ми беше невъзможно да го обслужвам. При всеки опит да се изправя ми се завиваше свят и аз отново се отпусках върху възглавниците. А и двамата знаехме, че той предпочита да бъде с мама в рая много повече, отколкото да гние в тази килия с мен.

Аурангзеб дойде отново месец след бягството на Ладли. Зарадва се на вида ми, нарече състоянието ми жалко и помоли Аллах да опрости греховете ми. Не реагирах на обидите, направих се, че не осъзнавам присъствието му. Но ушите ми чуха всичко, очите ми видяха всичко. И забелязаха тика на лицето му, забелязаха ожесточението в погледа му. Но този път в тях имаше и стаена болка. Изглежда, беше обичал Ладли по свой, жесток начин и предателството й бе наранило силно сърцето му.

Мълчах и дори не го поглеждах. Покажех ли непокорство, бях мъртва. Видеше ли усмивка на лицето ми, главата ми щеше да хвръкне. Приятелката ми излезе права. Аурангзеб излезе от килията видимо разведрен. Въпреки че стискаше ятагана през цялото време, сякаш всеки момент отнякъде можеше да изскочи предполагаем убиец, нашето състояние го накара да се почувства отново победител.

Луната се пълнеше, намаляваше и пак се пълнеше, а аз не преставах да чакам вест за убийството на брат си. Но нямаше дори и намек за някакво покушение и аз започнах да се страхувам, че нещо в плана ни се е объркало. Може би приятелите ми не бяха успели да стигнат до Биджапур. Или не бях преценила Шиваджи правилно. Липсата на отговори засили отчаянието ми и аз започнах да се моля денонощно за смъртта на Аурангзеб, убедена, че краят на живота му е единственият начин да спася своя.

Животът в затвора ми даде един безценен дар — приятелството на татко. Връзката между нас ставаше все по-силна и удесеторяваше силите ни, помагаше ни да преживеем неволите. Когато постех и бях толкова слаба, че не можех да стана от постелята, той се примъкваше до мен и двамата си шепнехме. Той ми разказваше за мама. Аз му говорех за Иса и Арджуманд, описвах му как си представям бъдещето ни. И двамата научихме много неща един от друг. Аз се учех на вяра и поезия, учех се да прощавам. Той научи за злочестината на жените на Индостан. Научи много и за морето. През нашата последна нощ заедно, ние говорихме изключително за мама. Мъката му ставаше все по-силна и тази вечер той усети, че е време да ме напусне и да отиде при нея. Наляхме си по чаша вино. Беше сладко като смокините, които дъвчехме между глътките.

— Как, мислиш, ще ме посрещне тя? — попита глухо той. — Както я видях за първи път или както ме напусна?

Сложих още една възглавница и повдигнах главата му така, че да може да вижда звездите през прозореца.