Джон Шорс - Под мраморното небе

— Хей, момче! Прочисти си ушите. Питах за…

— Прокажен, войниче. Мъртъв и пълен с циреи. Отиваме да го изгорим.

Войникът изсумтя и се приближи. Повдигна килима откъм краката ми и в скривалището ми нахлу светлина. Стиснах очи. „Прости ми, Арджуманд — заговорих отчаяно наум, когато усетих нечия ръка да докосва краката ми, — моля те, прости…“

— Пфу, каква воня! — изруга войникът. — Май и вие трябва да се метнете в огъня след този нещастник. Нали затова ви се плаща, да пазите крепостта от такава гадост.

— Току-що го открихме.

— Като съдя по миризмата е мъртъв поне от десет дни. Заминавайте, преди да сте заразили всички.

Носилката се залюля и ние отново поехме на път. Евнусите не казаха нито дума повече. Сърцето ми влезе в обичайния си ритъм чак след като гласовете на войниците заглъхнаха напълно. Щом всичко се успокои, аз заплаках, излях в сълзи и страха, и последвалото го облекчение. После прошепнах на носачите си къде могат да намерят едно от скривалищата на татко. Казах им да вземат златото, да го използват за подкупи, където трябва, а останалото да разделят с наложниците. Златото щеше да запуши много усти и да направи невъзможно разследването на брат ми.

Скоро чух звук от сандали по дърво, чу се плясък на вода и полъх на вятър. Разнесе се груб глас:

— Вече е безопасно.

Бързо отметнах килима и одеялото и с наслада поех от чистия речен въздух. Под мен се полюшваше дъното на широка търговска лодка.

— Вече няма от какво да се страхувате — каза добродушно лодкарят, мъж с дълбоко набраздено от бръчки лице.

Аз примигнах, за да свикна с ярката слънчева светлина.

— Накъде плаваме? — попитах.

— На юг.

— Към Калкута?

— Ако такова е желанието ви.

Погледнах назад към губещия се в далечината Тадж Махал. Хората вече се събираха върху ослепително бялата площадка пред мавзолея. Церемонията щеше да започне скоро.

— Сбогом, татко — казах тихо.

Изчаках да чуя гласа му, но отговор не последва.

Пътуването беше дълго, но без произшествия. Лодкарят беше добър човек и направи всичко, за да възстанови здравето ми. Приготвяше ми супи от най-различни видове риба. Кълнеше се, че всяка има свой вкус, но на мен ми изглеждаха еднакви. Не се бях хранила правилно в продължение на година и апетитът ми се менеше като вятър.

В продължение на десет дни плавахме по течението на Джамна. Земята по поречието й беше слабо населена. Един ден зърнахме притаил се тигър в една бамбукова горичка. Дебнеше някакво животно. Видяхме и огромни смокинови дървета — гиганти, расли сякаш векове наред. Вкоренените им клони бяха по-дебели от ствола. По тях спяха стотици, ако не и хиляди прилепи. От време на време някой изпищяваше пронизително. Брегът беше побелял от изпражненията им. Но реката беше по-оживена — едни търсеха къде да се скрият, други търсеха кого да убият, като крокодила, който забелязахме на два метра от нас, трети, като красивият бяло-зелен килим от лотоси, търсеха слънцето, за да разцъфтят.

Гледах разсеяно всички творения на Аллах, включително и случайните хора, излезли с лодките си на брега. Бях благодарна за тяхното съществуване, но как можех да оценя ловкостта на алигатора и красотата на лотосите, когато не знаех каква е съдбата на семейството ми?

Затова прекарах по-голямата част от пътуването в молитви. Така отблъсквах тревожните мисли за родителите си, за Иса и Арджуманд. Толкова време не ги бях прегръщала! Толкова много неща исках да ги попитам! Дали Арджуманд бе намерила любовта? Дали Иса все още се радваше на живота? Дали Ладли ги бе открила?

Когато най-накрая реката ни доведе до Калкута, аз бях достатъчно силна, за да сляза на брега без чужда помощ. Градът беше много по-гъсто населен от Агра. Сградите му сякаш бяха залепени една за друга. Дворците бяха по-малко отколкото на север, а градините, доколкото ги имаше, изглеждаха занемарени. Каменните стени бяха покрити с кафяви лишеи. По тях скачаха цели орди от маймуни. Но имаше нещо, което липсваше в Агра — мирисът на море.

Минах по улица, която ме изведе на огромен пазар. Там попитах за най-голямата джамия в града и продължих към нея, без да поглеждам към отрупаните с плодове, риба и месо сергии. Продавачите ми преграждаха пътя и хвалеха стоката си, но аз не спрях никъде, въпреки че краката ми трепереха от умора.

Най-накрая намерих джамията — тясна сграда с четири арки. Слънцето все още бе високо и аз седнах под един кипарис. Мюсюлманите влизаха и излизаха от святото място. Аз се молех за спасението на семейството си цял следобед и точно преди залез Аллах ме чу.