Джон Шорс - Под мраморното небе

— Какво наричаш действие? По-бавен е и от муле, макар че мулето е доста по-бързо в ума от него.

— Не й обръщай внимание, господарко — обади се Низам.

Той продължаваше да ме нарича така, защото знаеше, че това дразни Ладли.

— Тя си има име, глупако! — развика се приятелката ми. — Толкова ли е дълго, че пъпешът, който наричаш глава, не може да го запомни?

Една вълна заля кърмата, точно където седеше Ладли. Низам нарочно бе извъртял съда така, че да я намокри, и успя — вълната я заля от глава до пети. Започна да го ругае, а аз се приближих до Иса. Той се смееше с глас.

— Ще видиш, че и в рая ще са неразделни — весело кимна към тях.

Нови три ракети осветиха небосвода.

— И всичко това е заради нас?

Вместо да отговори, той се наведе към мен, целуна ме и аз открих отговора в целувката му.

Дори и най-голямото смокиново дърво не живее вечно. То също умира, за да даде път на младите издънки.

Така стана и с Ладли. Един ден тя отиде да поплува, а когато вълните я върнаха, душата й беше отпътувала към следващия си живот. Спазихме хиндуистката традиция, изгорихме тялото й и хвърлихме праха в морето. Всички бяхме вече стари и смъртта й не ни изненада. Въпреки това тя ни липсваше и не можахме да запълним липсата й с нищо. Низам съвсем замлъкна, но бях сигурна, че част от нея беше в сърцето му, защото удовлетворението не го напусна.

Често си мисля, че трябваше да умра преди Ладли. Тя жертва голяма част от живота си заради мен, справедливо бе да остане още малко, за да изживее с Низам всички пропуснати моменти. В много отношения тя ми бе по-близка от моите братя и сестри. След смъртта й дълго време се будех с надеждата да чуя гласа й, както беше след смъртта на мама и татко, но я виждах само в спомените и сънищата си.

Няколко месеца по-късно Арджуманд и семейството й ни напуснаха. Преместиха се в едно рибарско село на Джамна, близо до Агра. Тя не искаше да заминава, но един ден морето едва не прибра съпруга й, както бе направило с много мъже в селото. Арджуманд не можеше да си представи живота без Ибрахим и колкото и да не исках, аз я насърчих, защото най-важното за мен беше нейното щастие.

След заминаването й времето сякаш загуби значение за мен, както става с всички майки, чиито деца поемат собствения си път. Все още имах Иса. С годините любовта ни ставаше все по-силна, макар че невинаги беше лесно да остаряваме заедно. Той вече не можеше да носи камъни. Често се нараняваше и аз прекарвах все повече нощи в грижи за счупените му пръсти и навехнати крака. Започна и да забравя. Аз спях повече, движех се по-малко и рядко влизах в морето. Въпреки годините и болестите ние бяхме щастливи. Все още бяхме заедно и се радвахме на всеки изминал ден.

Но всичко си има край. Един ден седяхме на брега и гледахме вълните, когато ужасяваща болка прониза Иса в главата. Той извика и се свлече на пясъка. До вечерта тялото и дори вълшебните му ръце се парализираха. Издържа три дни. Не напуснах постелята му нито за миг. Последната вечер легнах до него и го взех в ръцете си. Той не можеше да отвърне на прегръдката ми, но очите му горяха от любов и ние смесихме сълзите си в едно.

Как да пожелаеш лек път към вечността на любимия човек? Как да потушиш болката в собствената си душа? През живота си учих много, но дори и най-дебелите книги не можаха да ме научат как да преживея раздялата с любимите. Исках да бъда силна, не можех да допусна душата му да тръгне към рая, докато аз подсмърчам и си бърша носа, но не можех да скрия мъката си.

— Остани! — мълвях безспирно. — Моля те, остани още малко!

— Ти ще ме намериш — прошепна той. — Ти… винаги ме намираш.

Животът на Иса изтичаше от вените с всеки удар на сърцето. Аз го прегръщах силно, сякаш ръцете ми можеха да го задържат при мен.

— Тогава ме вземи с теб — замолих го, целунах сълзите му, усетих вкуса им и пак помолих: — Моля те, вземи и мен!

— Ти… си с мен. Ти винаги си с мен.

Гласът му започна да губи силата си и аз се приближих до устните му, за да не пропусна нито една негова дума.

— Студено ли ти е, любов моя? Или топло? Какво да направя за теб?

— Целуни ме!

Целунах го. Колко много ми се искаше някакво чудо да ни върне три десетилетия назад, да ни направи отново млади! Помилвах белите му коси.

— Благодаря, любов моя! Ти придаде смисъл на живота ми.

— Ти сама го направи.

— Може би, но без теб аз съм просто аз, а с теб ставаме ние.

Сълзите ми намокриха лицето му. Очите му се затвориха. От устата му се отрони неразбираем звук.