Джон Шорс - Под мраморното небе

Иса влезе в двора на джамията с почерняло от слънцето лице, с бяла туника и бял тюрбан. Въпреки уговорката ни да не издаваме близостта си, не можах да се въздържа, скочих и литнах към него. Той не се и опита да охлади порива ми. Притисна ме към себе си и аз потънах в силните му ръце. Радостта отне способността ми да говоря. Не знаех какво да кажа. Мисля, че единствено поетите умеят да предават бушуващите в сърцето чувства. Наоколо имаше хора и аз се въздържах да го целуна, но притиснах устни до дланите му и прошепнах:

— Отведи ме по-бързо оттук!

Той се засмя и ме поведе из кривите улички на Калкута. Отидохме до близката конюшня, където бе оставил коня си. Иса ми помогна да се кача на седлото и поведе коня към залязващото слънце. Веднага попитах за Арджуманд и той ме успокои, че всичко е наред, че живеят с Ладли и Низам на брега на морето на четвърт ден оттук.

— Те любовници ли са? — попитах нетърпеливо.

— Сякаш са били цял живот.

Плеснах с ръце, щастлива, че най-накрая бях направила нещо хубаво за моите приятели.

— Ами Арджуманд? Добре ли е?

— Много е добре. Стига си се тревожила.

— Да не се тревожа? Как да се отуча, как става това?

Скоро стигнахме до покрайнините на града. Щом се озовахме далеч от погледите на хората, той скочи до мен.

Облегнах се на гърдите му и зашепнах думите, които толкова дълго бях мечтала да изрека. Разказах му за любовта си, за това колко много мечтаех да го почувствам до себе си, за страстта. Той повтори думите ми, ръцете му ме галеха, даваха възможност на тялото ми да си припомни топлината им. Помилваха косите и лицето ми, после се сключиха около талията ми.

— Много си отслабнала, лястовичке — прошепна в ухото ми.

Кимнах и се загледах в морето. То се простираше на изток като огледален образ на безкрайното синьо небе.

— Татко почина — отвърнах и се замислих за нещата, които никога нямаше да разкрия пред него. Защо трябваше да знае за Кондамир? Или за Аурангзеб, който едва не ме уби?

— Много съжалявам, любов моя — прошепна тъжно той. — Беше изключителен човек.

— Преди да умре, ме накара да му обещая нещо. Поиска от мен да изживея останалата част от живота си безгрижно, като дете. Мислиш ли… — запънах се. Дали очите, видели толкова много, можеха отново да се зарадват на простите неща? — Мислиш ли, че мога да изпълня желанието му?

— Не знам. Вземи поводите, Джаханара. Опъни ги, полети напред и нека видим дали детето все още живее в теб.

Кимнах, впих поглед в хоризонта и ритнах силно жребеца в слабините. Той изцвили и се спусна напред.

— По-силно, Джаханара! По-силно!

Плеснах гърба на коня със свободната си ръка и го насърчих с вик. Земята се затресе под копитата му.

— По-силно!

Тогава усетих свободата. Смеех се, плачех и крещях. Тревогите ми ме напуснаха.

— По-бързо!

Гласът на Иса се сля с тропота на копитата. Аз извиках с всички сили и внезапно усетих, че вместо юздите на коня държа юздите на собствения си живот.

Най-сетне бях свободна.

Следващите години бяха най-щастливите в живота ми. Установихме се в едно село южно от Калкута. Иса беше спестил достатъчно пари и купи за нас, за Арджуманд и за Низам и Ладли малки, но удобни къщи на брега на морето. Те бяха една до друга и ние прекарвахме дните си заедно. Не говорехме пред съседите за миналото, а и те не бяха любопитни.

Иса и Низам си опитаха късмета с риболов, но щом селяните разбраха, че разбират от строителство, им предложиха работа. С Ладли плетяхме рибарски мрежи с останалите жени, а мъжете и Арджуманд ремонтираха къщите в селото, поправяха покриви, наливаха основи и градяха наново разрушеното. Отказваха да работят за пари, но хората ни се отблагодаряваха с риба, плодове, зеленчуци и хляб.

Скоро Арджуманд се влюби. Момчето беше прост рибар, но аз нямах нищо против и не направих никакви усилия да й търся съпруг с високо положение. Ибрахим беше добродушен и обожаваше дъщеря ми. Ожениха се близо до руините на старата джамия. Той не знаеше, че се жени за внучка на император. По-късно тя му разказа всичко, но в онзи ден разкриването на тайната ни се струваше маловажно. Арджуманд роди две прекрасни момичета. Роди се и едно момче. То умря, преди да навърши годинка, но дъщерите растяха здрави и силни. Много по-късно се появи и Мирза и стана обект на нежните грижи на сестрите си.

Майчинството на Арджуманд беше извор на безкрайна радост за мен. Никога нямаше да си простя годините, в които я изоставих заради татко, ако не бе срещнала щастието и любовта. Колкото пъти я видех да се смее и да тича по брега с Гюлбадан и Рурая, толкова пъти благодарях на Аллах.