Джон Шорс - Под мраморното небе

Разпитаха ме за татко и аз им казах, че е умрял спокойно. После ме засипаха с въпроси за състоянието ми и аз не можах да сдържа сълзите си. Заплаках горко и мисълта, че след погребението Аурангзеб отново ще ме заключи в кулата, ме измъчваше. Не можех да понеса мисълта за самотния си затворнически живот.

Това, което последва, ме свари неподготвена. Докато събличаха парцалите от мен, тези жени, на които не бях дала никога нищо повече от поздрав, започнаха да кроят планове за бягството ми. Търкаха тялото ми, свличаха мръсотията от мен и обсъждаха начини за подкупване на стражата, говореха за непознати на мен изходи от харема, за лодки, лодкари и коне. Езиците им мелеха толкова бързо, че едва успявах да следя хода на мислите им.

Докато ме обличаха в обикновена, но чиста роба, аз не можех да се начудя на ставащото. Помнех от детството си, че те рядко напускаха харема, никога не говореха за политика, смееха се, грижеха се за себе си и усъвършенстваха уменията си. Тогава ги мислех за слаби и ненужни жени. Сега ги помолих за прошка. Колко глупава съм била! Колко… За моя изненада те ме помолиха да замълча. Продължиха да гълчат и крякат, както правят старите жени. Всяка говореше, без да изслушва другите, всяка искаше да каже мнението си. Не се сдържах и ги попитах защо са готови да рискуват толкова много, за да ме спасят.

— Много от нас са спасени по подобен начин от твоята майка — каза една от жените и ме погледна открито в очите. Лицето й беше жестоко обезобразено, приличаше на стопена восъчна маска.

— Тя… те е спасила?

— Моята майка някога шиеше твоите роби и туниките на братята ти — отвърна тя и прокара гребена по косата ми.

— Познавам ли я?

— Тогава беше момиченце. Аз бях малко по-голяма от теб. Един ден в дома ни избухна пожар и татко и мама загинаха. Аз останах сама. Сигурно щях да загина някъде из улиците, ако майка ти не ме бе прибрала. Плати обучението ми по музика и аз се учех старателно. Разбира се, с моето лице не можех да пея пред гости, но учех по-младите и от време на време забавлявах семейството ти.

— Сега си спомням! — възкликнах.

В главата ми нахлуха прекрасните ни вечери край Джамна. Едно момиче с огромен белег на лицето често ни свиреше на цитра и пееше нежни песни.

Докато се губех в спомени, двама евнуси влязоха в помещението и бързо свалиха фините си роби. Една от жените зацапа лицата им с мас и нечистотия и им даде да облекат мръсни роби.

— Всяка от нас има подобна история — продължи разговора една млада наложница.

— Но вие поемате голям риск. Брат ми…

— Той не може да ни уплаши, принцесо, защото не знае нищо за нашия свят — прекъсна ме една бивша танцьорка. — Ако те освободим, майка ти ще е щастлива. А ние ще имаме възможност да й засвидетелстваме почитта си още веднъж.

Преди да отговоря, евнусите ме положиха отново върху носилката и ме изнесоха от стаята. Аз продължих да благодаря на жените, докато се скриха от погледа ми. Появи се един стар евнух и покри главата и тялото ми с тънко одеяло. После сложи между краката ми торба с нещо, което миришеше на загнило месо, и метна отгоре ми мръсен, протрит килим.

Настъпи пълен мрак. Бях в пълно неведение, чувах единствено стъпки. Вонята от разваленото месо беше страшна, но аз преглътнах надигащото се отвращение и задишах през устата. Замолих се от сърце Аллах да подкрепи спасителките ми, които вече разнасяха новината за бягството, но всяка имаше различна версия. Едни слухове щяха разказват, че моята слабост била фалшива, че аз съм хукнала и съм се скрила зад стените на една джамия. Други щяха да говорят за преоблечени слуги, преоблечени наложници и какво ли още не. Ако жените успееха да съчинят достатъчно истории, Аурангзеб никога нямаше да научи истината. Щеше да побеснее, разбира се, но без доказателства нямаше да накаже никого. Властта му все още беше неукрепнала и без явни улики за вината на жените, не можеше да си позволи да ядоса благородниците, които ги закриляха.

След известно време носачите ми спряха и аз предположих, че сме стигнали до портите на Червената крепост.

— Какво носите? — чух гласове, най-вероятно охраната.

Отговор не последва и пулсът ми се учести. Мускулите ми се стегнаха и започнах да треперя неконтролируемо. Реших, че някой е забелязал помръдването ми, и усетих, че страхът ме сграбчва за гърлото. Исках да скоча от носилката и да хукна, накъдето ми видят очите, но успях да надвия паниката и останах неподвижна. Ако Аурангзеб разкриеше бягството ми, щеше да разбере, че не съм толкова съкрушена, че съм се преструвала и съм успяла да го надхитря още веднъж. А това означаваше смърт.