Джон Шорс - Под мраморното небе

Ладли и Низам нямаха деца, но не чувстваха липсата им. Любовта им беше достойна за песните на поетите, но тя беше и нещо повече — дълбоко и искрено приятелство. Ладли беше истинска царица в дома им, въртеше Низам на малкото си пръстче. На всяка негова дума отговаряше с десет и понякога ми се струваше, че разговорът им прилича повече на монолог. Той мълчеше, от време на време кимаше или се усмихваше, а тя продължаваше да нарежда. С годините задръжките й паднаха и езикът й, който още на младини можеше да се мери с този на хамалите, сега бе станал направо вулгарен. Низам, прекарал голяма част от живота си в нежния затвор на харема, понякога не издържаше и я гълчеше, но, както би казал татко, можеше ли орелът да заглуши бъбренето на свраката?

С Иса най-сетне можехме да живеем открито като семейство. За наша изненада открихме, че с годините любовта ни е станала по-дълбока. Неговата непресъхваща радост от живота беше истински нектар за изстрадалата ми душа. Естествено, понякога ме посещаваха неканени и болезнени спомени, но присъствието му ми даваше сили да се изправя срещу тях. Въпреки че болеше много, аз разбирах, че не бива да ги отричам, а да ги приема като част от мен. Аурангзеб и Кондамир бяха наранили сърцето ми, но можеше ли да се сравнява силата на това чувство с любовта към внуците ми или радостта от разходките с Иса по морския бряг? Моите любими будеха в мен възторг, а възторгът ме караше да забравя за трагедиите в живота си.

Гюлбадан беше на десет, когато решихме да построим джамия и хиндуистки храм. Решихме да ги построим от камък, без украса и в общ двор. В селото имаше и индуси, и мюсюлмани. И двете религии нямаха свещени места, където да се молят, и никой от тях не възропта, че двете светилища ще са толкова близо едно до друго. Поканихме тези, които не излизаха в морето, и с тяхна помощ бързо издигнахме стените им.

Храмовете и джамиите носят в себе си магия. Докато ги строиш, камъкът зарежда душата ти с мир и спокойствие. Когато носех, Арджуманд в утробата си, чувствах същото. Така беше и докато строяхме Тадж Махал.

Предполагам, че това спокойствие идва от съзнанието, че ти оставяш нещо на тази земя. То живее и след твоята смърт и придава смисъл на живота ти. Знаех, че духът ми ще живее в Арджуманд, а после и в децата й. Знаех също, че всеки камък, докоснат от мен, ще бъде докосван от хиляди други хора и те ще бъдат благодарни, че има място, където да се обърнат към бога. Иса беше прав, ние наистина бяхме благословени. Дадохме много и получихме много.

Заслужавах ли всички дарове, които Аллах изсипа върху мен? Може би да, може би не. Но Той ми е свидетел, че се опитах.

Храмът и джамията бяха готови през петдесет и петата ми година. Цялото село се събра на следобедна молитва. Разбира се, мюсюлманите не влизаха в храма, нито индусите — в джамията, но се отнасяха с уважение един към друг, срещаха се в общия двор и се грижеха заедно за цветята в него. Докато миех камъните под розовите храсти в деня на откриването, си мислех за Дара. Надявах се да ни гледа отнякъде. Никой не би се радвал повече на нашето творение от него.

Тази нощ мюсюлмани и индуси празнуваха заедно. Ние седяхме в нашата лодка и се любувахме на китайските ракети. Те експлодираха и разпръскваха вълшебните си звезди над куполите на двете светилища. Отпивахме от чашите с вино и ръкопляскахме на всеки нов фонтан от разноцветни светлини. Гледах ракетите и веселите лица на хората и си припомнях деня, когато празнувахме завършването на Тадж Махал. Каква гледка беше тогава!

Колко са моментите в живота ни, в които всичко около нас е в хармония, а сърцата ни преливат от радост? Сигурно се броят на пръстите на едната ръка. Аз имах три. Нощта, когато с Иса правихме любов за пръв път, празникът за завършването на Тадж Махал и този момент, когато стоях заедно с моите приятели и любими и чувствах живота си пълен и съвършен.

— Хубава нощ — промълвих и потопих ръката си във вълните.

— Не са ли всичките такива? — попита Иса.

— Но тази е специална.

Една вълна се удари в стената на лодката и ни посипа със ситни солени капки. Низам завъртя веслата и ние навлязохме навътре в морето.

— Да не си ослепял, старче? — сопна му се Ладли заради намокреното си сари.

В отговор Низам тихичко се засмя. Ладли се обърна към мен:

— Магаре е, но иначе е добър човек, приятелко. Оставя ме да си начеша езика и ми се подчинява като кученце.

— Внимавай да не те изненада някой ден — подхвърлих с усмивка. — Виждала съм го в действие, не би се дал на сто мъже.