Джон Шорс: Под мраморното небе

В онези далечни дни, когато бях малко момиче, баща ми вярваше в съвършенството.

Веднъж, докато се наслаждаваше на великолепието на империята си, той написа стихотворение. Повика художник и му нареди да го изпише със златни букви на сводестия таван над пауновия си трон: „Ако на земята съществува рай, той е тук, той е тук.“ Обикновени думи на обикновен човек. Но колко истина имаше в тях!

Утрините над река Джамна често ме караха да мисля за рая. Сърцето ми преливаше от любов пред красивата гледка, както би преливало пред лицето на моя любим. Пробуждащото се за нов живот слънце винаги ме е вдъхновявало, особено сега, когато се налага да се крия и да живея по други земи. Отдясно на брега се вижда Червената крепост. Величествена гледка! Точно срещу нея Тадж Махал се къпе в кървавочервените слънчеви лъчи. Солиден и величествен, мавзолеят се издига гордо над реката — истинска порта към небесните селения. Мисълта, че Тадж Махал е построен в памет на мама, винаги е била извор на огромна радост за мен, но и на дълбока печал.

Днес аз не съм сама. Низам, моят телохранител, търпеливо гребе и води лодката ни по течението на Джамна. На носа седят двете ми внучки Гюлбадан и Рурая — по-скоро девойки, отколкото деца — и двете удивително копие на дъщеря ми. Щом ги погледна, неизменно се сещам, че времето лети. Все още си спомням ясно, сякаш беше вчера, как галех пухкавите им бебешки крачета, толкова малки, че се губеха в шепата ми. Сега любовта ми към тях е по-силна от всякога. Те ме карат да забравя за мъката, за белезите върху изстрадалото ми тяло и душа.

Гюлбадан и Рурая си шепнат нещо и се кискат, както правят всички млади момичета — за срещнатите по пътя момчета или за принцовете от сънищата им. На тяхната възраст аз трябваше да крия истинските си чувства. На пръв поглед изглеждах безгрижна като тях, но под дебелата защитна черупка в душата ми бушуваха тревожни мисли и чувства, които често помрачаваха детските ми дни. Исках да бъда приета, обичана и призната за достойна дъщеря, а това невинаги беше лесно.

Един от малкото, прозрели вътрешната ми несигурност беше Низам, който в този момент ни отвежда на отсрещния бряг, далеч от любопитните очи и уши в Тадж Махал. Заглеждам се в едно смокиново дърво, забило корените си в самия ръб на речния бряг. Клоните му падат надолу и целуват мътните води на реката. Индийските смокинови дървета ми приличат на гигантски паяци, клоните им се забиват в земята, досущ като пипалата на тези животинки.

Низам завързва лодката за един плаващ клон и ми кимва. Дава знак, че вече сме достатъчно далече от гъмжилото на града, достигнали сме място, достатъчно сигурно, за да могат Гюлбадан и Рурая да чуят историята на своето появяване на бял свят. История, която не съм разказвала никому досега.

— Мили мои — започвам аз и разхлабвам пояса, за да си поема въздух, — вашите родителите ви доведоха в Агра и ме помолиха да ви запозная с миналото на нашия род. Те мислят, че вече сте достатъчно големи, за да ви поверят голямата си тайна.

Спирам и ги поглеждам. Очите ми търсят техните. В този момент волята ми надделява над емоциите. В гласа ми се долавят метални нотки.

— Сбъркали ли са?

Гюлбадан е по-голямата от двете. Пръстите на ръцете й са отрупани със сребърни пръстени, дебели колкото дъските на лодката.

Тя си играе с тях и пита нетърпеливо:

— Какво искаш да кажеш с това, Джаха?

— Можете ли да пазите тайна или сте като свраките, накацали по гърбовете на кравите в реката — готови да разтръбите на всички това, което ще научите?

— Защо всичко е толкова тайнствено?

— Защото имаме много врагове. Те биха платили скъпо и прескъпо, за да узнаят това, което ще ви разкажа сега.

Истината ще им помогне да ви унищожат. Императорът също ще поиска да ви премахне.

— Императорът? — пита Гюлбадан, забравила за пръстените си.

— Да, император Аламгир, дано Аллах прости престъпленията му! Ако чуе тези думи, със сигурност ще иска да ви стори зло.

— Но той дори не ни познава. Той…

— Той знае много повече, отколкото предполагате, Гюлбадан. И ако все още не ви е виждал, не значи, че не ви мрази.

— Но защо?

Въздишам бавно и мъчително.

— Ние… ние криехме много неща от вас. Днес ще ви разкажа всичко, но с познанието ще дойде и голямата опасност. Трябва да го пазите далеч от ушите на нашите врагове.