Джон Шорс: Под мраморното небе

Никоя от тях не проговаря. Силният вятър развява кафявите им памучни роби. Аз също съм облякла проста дреха. Преоблечена съм като персийка, с черна безформена одежда, а лицето ми е покрито с воал. Сутринта, преди да тръгнем, Гюлбадан и Рурая ме попитаха защо съм се облякла така. Лъжата ми беше съвсем правдоподобна. Казах им, че така се прикриваме от крадци и разбойници. Те ми повярваха безрезервно, както бяха повярвали на много други лъжи преди това. Но вече няма да ги мамя. Всичко свършва днес.

— Какво знаете за нашия император? — питам ги аз.

Гюлбадан поглежда към Червената крепост.

— Ами хората… или го боготворят, или го мразят. Повечето го мразят.

Отварям уста да кажа нещо, но Рурая ме прекъсва:

— Защо е толкова жесток, Джаха?

Колко пъти съм си задавала същия въпрос? Сто? Хиляда?

— Императорът — започвам, все още малко несигурна в отговора си, — винаги си е мислел, че никой не го обича. Това не е истина, но какво значение има? Когато чувстваш, че не си обичан, светът около теб ти се струва мрачно и студено място. Отначало започваш да ревнуваш, после усещаш горчивина, накрая намразваш хората. Омразата разяжда сърцето и ти ставаш жесток и бездушен.

— Откъде знаеш какво е сърцето му? — учудено вдига вежди Гюлбадан.

Обзема ме колебание. До този момент животът на Гюлбадан и Рурая е бил измама. Как ли ще приемат истината? Как бих реагирала аз самата на тяхно място? Може ли едно младо момиче да загърби с лека ръка досегашния си живот и да приеме, че не е обикновен поданик, а наследница на императора? Ще могат ли моите безценни внучки да разберат защо сме принудени да живеем в лъжа и да простят?

— Някога Аламгир се наричаше Аурангзеб — отвръщам след цяла вечност и се вглеждам в очите им, — а аз бях негова сестра.

Низам кима в подкрепа на думите ми, тюрбанът му хвърля сянка върху скута на Рурая.

— Негова сестра? — невярващо пита Гюлбадан.

Навеждам се към моите момичета.

— Да, и точно от него трябваше да ви предпазим, мили мои. Ако не се бяхме скрили…

— Как така си негова сестра?

— Моята и твоята кръв, Гюлбадан, са свещени като неговата.

— Как така са свещени? Нали баща ти е бил рибар, моят — също? Нали е умрял в морето при буря?

— Баща ми беше император. Император шах Джахан.

— Не е възможно!

— Но е самата истина.

Гюлбадан отваря уста, но не й достигат думи. Веждите й се сключват, ръцете й падат като отсечени.

— Защо тогава не живееш в Агра? И защо… защо ни лъга толкова дълго?

— Изслушайте историята ми и ще разберете.

— Но защо ни я казваш въобще?

— Заради малкия ви брат.

— Заради Мирза? Какво общо има той?

Не съм виждала Гюлбадан толкова разстроена. За миг затварям очи. Тишината ме обгръща. Питам се дали съм взела правилното решение. Те са достатъчно зрели и умни, за да запазят ужасната тайна, но мога ли да предвидя на какви съблазни и изпитания ще ги подложи съдбата?

— Трябва да ви предам семейната тайна, преди да умра — прошепвам. — Не мога да прозра в бъдещето, но времената са размирни, няма да е изненада, ако скоро тронът се окаже празен. Тогава Мирза, ако има воля и желание, може да претендира за него. Той все още е много малък, за да му поверя тайната си, но вие не сте. Ако брат ви реши да следва пътя на своя дядо, ще има нужда от вас и вашите напътствия — пътят на мира и състраданието, не на войната и недоверието, както е сега.

— Но Мирза е още дете — възразява Рурая.

— Да, но един ден ще стане мъж, като баща ви. Във вените му тече царска кръв. Тази кръв може да разруши империята, но също така може да я укрепи и да спаси хиляди животи. Ето защо ви моля да ме изслушате внимателно. Когато брат ви порасне и е готов да се възкачи на трона, вие ще му разкажете всичко.

Гюлбадан поглежда в посоката, където се намира домът им.

— А докато порасне, ще трябва да го лъжем, както мама лъжеше нас?

— Лъжеше ви, защото ви обичаше.

— Но нали майките никога не лъжат? — пита огорчено Рурая.

— Ако от това зависи животът на децата ти, ти също би излъгала, Рурая. И ти, Гюлбадан. Бихте излъгали хиляди пъти, бихте мамили всеки ден, толкова дълго, колкото е нужно. И после, една сутрин, също като тази, щяхте да им кажете истината.

— Каква е истината? — пита рязко Гюлбадан.

Посочвам към Тадж Махал.

— Знаете ли защо е бил построен този мавзолей?

Двете обръщат глави към мраморната сълза от другата страна на реката.

— Шах Джахан го е построил в памет на любимата си съпруга — отвръща Рурая.