Джон Шорс: Под мраморното небе

— Твоето присъствие е чест за нас — каза баща ми и стана да ни посрещне.

Изглеждаше изключително доволен, че ни вижда. Носеше жълта туника, черен копринен пояс и тъмночервен тюрбан. Бижутата му бяха разкошни като на майка ми, но по-малко на брой.

Той не ни поздрави по име, но се усмихна на всеки от нас. Видът на покритото му с гъста брада лице ми подейства успокояващо. Имаше масивна и широка брадичка, а носът му беше малко крив. Бил е счупен много отдавна, преди аз да се родя.

— Арджуманд, напомняш ми, че е време да спра работа, защото дори и леопардите почиват от време на време.

Отдясно се разнесе нисък глас:

— Прости нахалството ми, повелителю, но един въпрос не търпи отлагане.

— Какъв въпрос, господарю Бабур?

— Сериозно провинение със сериозни последици.

Бях чувала от мама за господаря Бабур и знаех, че е важен човек в двора, макар че те с татко не го обичаха много. Бабур беше нисък и тумбест, в копринена туника на райета в лимоненожълто и слонова кост. На кръста му беше запасана сабя. Той положи дясната си ръка на земята пред татко, както повеляваше етикетът, после поднесе подарък, съответстващ на положението му. Бях достатъчно близо и видях, че е позлатено паче перо за украса на императорския тюрбан, обсипано с нефрити и лазурит. С това ритуалът беше завършен. Бабур се изправи, кимна към един от хората си и той изтика напред един старец, окован във вериги. Лицето му бе обляно в кръв.

— Какво сте сторили на този човек? — попита баща ми.

— Въпросът не е какво сме му сторили ние, велики господарю, а какво ми е сторил той.

Баща ми не каза нищо и Бабур продължи:

— Този престъпник владее някакво си нищожно парченце земя точно до моите владения. Толкова е малко, че прилича на муха върху стена. Тази година не успя да изкара нищо от нея и се захвана с най-естественото за него занимание — да краде. Моите хора го хванали да тършува из складовете ми. Това е сериозно престъпление.

Погледнах към ъгъла на залата. Двамата екзекутори стояха като замръзнали по местата си. Между тях на огромно парче гранит бяха сложени два дръвника, високи до кръста им. Гранитният камък беше вдлъбнат, за да може кръвта на жертвите да изтича в специални кани и да не замърсява пода. По дръвниците имаше тъмночервени петна и белези от безброй удари със сабя. Татко не обичаше да наказва със смърт, но понякога законът го изискваше. Днес, поне до този момент, сабите на палачите бяха останали чисти.

Той застана пред обвиняемия, огледа го за миг и попита:

— Как се казваш?

Мъжът, явно видял много луни над своето парче земя, сведе глава и отговори:

— Измаил, велики господарю.

— Това е персийско име, нали?

— Да, господарю.

— Е, Измаил, какво ще кажеш за свое оправдание, ако, разбира се, наистина си извършил кражба?

Мъжът се олюля и нервно облиза устните си:

— Велики господарю, моите синове имаха честта да се бият за теб и бяха горди, че участваха в няколко битки под знамената ти. Служиха ти честно и загинаха като герои на бойното поле.

— Тогава честта е моя.

— Благодаря ти, господарю, благодаря!

— Но сега си изправен пред закона и трябва да отговаряш.

— Господарю, аз нямам други синове. — Старецът прогони една муха от разкървавения си нос. По бузите му се стичаше пот, а може би и сълзи. — Без тях ми е трудно да обработвам земята си. Тази година оризът ми изгни, стана на каша. Още е на нивата.

— Мързелът не оправдава кражбата ти! — обади се Бабур.

— Търпение, господарю Бабур, — усмихна се баща ми. — Законът дава право на обвиняемия да се защити.

Старецът го погледна с благодарност, прочисти гърлото си и продължи:

— Жена ми и аз гладувахме като кучета. Гладувахме ден и нощ. Помолих господаря Бабур за малко храна, но той отказа. Тогава откраднах една торба ориз.

— Истина ли е това, което казва старецът? — обърна се баща ми към Бабур.

— Истина е, господарю.

Той се върна на пауновия си трон. Вдигна поглед към балдахина, обсипан със скъпоценни камъни и се замисли.

— Законът предвижда смъртно наказание за кражба — каза накрая той. — Но не искам да екзекутирам човек, дал на империята двама храбри бойци. Може ли такъв човек да бъде убит за торба ориз?

— Но той наруши…

— По-добре да оставя този казус на жена си, тъй като се чувствам съпричастен.

Стаята се изпълни с развълнуван шепот. Всички присъстващи вярваха, че жената е лишена от разум, но по неизвестни причини до един бяха убедени, че императорът често търси съвети от съпругата си. Не разбирах нищо от политика, но осъзнах, че нашата майка е в трудно положение. От една страна, не можеше да допусне да обезглавят стареца, но от друга, в никакъв случай не биваше да обижда благородника.