Джон Шорс: Под мраморното небе

Тя пристъпи към вързания мъж, кимна ми да се приближа и аз и ме изненада с необичайна молба:

— Хвани ръцете му Джаханара — нареди тя. — На какво ти приличат те?

Въпросът усили ропота сред гостите в стаята, но аз не поглеждах към тях, цялото ми внимание беше насочено към стареца. Той наведе глава и вдигна ръце към мен. Поех ги и погалих дланите му с моите отрупани с накити пръсти.

— Те са твърди и мазолести — отвърнах. Сърцето ми заплашваше да изскочи от гърдите. — Като тиково дърво.

— Как ти се струва, това ръце на крадец ли са, или са на работник?

— Със сигурност на работник.

Бабур подскочи, но не посмя да се намеси. Майка ми се усмихна и се обърна към съпруга си:

— Моята препоръка е проста, господарю. Измаил трябва да бъде лишен от имота си, но не и от живота. Ще прехвърли с документ земята си на господаря Бабур.

Обвиняемият посърна. Без малкото парче земя той беше обречен на глад и просия. Но мама не беше свършила:

— Забелязвам, че градините ми напоследък вехнат. Търся някой с нужния опит, за да ги спаси. Би ли се заел с тази работа, Измаил?

Старецът се просна по очи пред господарката си.

— Ще направя чудо, но ще ги спася, господарко, повярвайте ми!

— Е, значи си намерих градинар.

— А жена ми, господарко?

Мама се засмя с глас, сякаш в стаята бяхме само аз и тя.

— Ще дойде с теб, разбира се. Може ли един мъж да се справи без съветите на жена си?

Тя се обърна към императора и му намигна. Въпреки смесените си чувства някои от знатните гости също се усмихнаха.

Той се засмя, сякаш бе обикновен съпруг, а не император.

— Удовлетворява ли ви това решение? — попита присъстващите той.

Бабур беше доволен от възможността да присъедини към имота си още едно парче земя и кимна в знак на съгласие.

— Наистина, повелителю, императрицата винаги успява да намери най-доброто решение.

— Значи случаят е приключен. Е, господа, стига вече с тези досадни имперски дела. Желая ви ползотворен ден.

Залата се опразни бързо. Измаил беше освободен от веригите и веднага коленичи пред мама. Тя му се усмихна, хвана протегнатите към нея ръце и го изправи на крака. Извика Низам и му нареди да намери за него и съпругата му квартира близо до градините й. Двамата се отдалечиха с поклон. Мама се обърна към баща ми:

— Бабур се беше разгорещил. Не можах да измисля друг начин да уталожа гнева му.

Татко обу обсипаните със скъпоценни камъни сандали и каза:

— Благодаря ти, любов моя. Отново ме спаси.

После се обърна към мен:

— А ти беше великолепна, красавице. Кажи, не се ли чувстваше уплашена, като кон пред кобра?

— По-скоро като мишка пред кобра, татко.

Той се засмя и се обърна към синовете си:

— Колко жалко, че майка ви не се е родила мъж. Щеше да бъде прекрасен император, много по-добър от мен.

Трима от четиримата ми братя се засмяха. Само Аурангзеб дръпна баща си за туниката.

— Законът повелява да убиваме крадците, татко. Той може и нас да окраде.

Както винаги, когато говореше, той почти крещеше. Според мен се страхуваше, че няма да го чуят, и този страх го преследва и досега.

Усмивката на татко изчезна, както винаги, когато някой от нас кажеше нещо неприятно.

— Може и така да стане, но той е заслужил правото да докаже честността си.

— Как?

— Принесъл е в жертва на империята двама сина. Ако аз бях на негово място, щях да очаквам от императора да ми даде втори шанс.

— Но той е нарушил закона!

— Дали животът на човек струва една торба ориз? — възрази Дара. Той винаги беше на противоположното на Аурангзеб мнение.

— Законът си е закон — настоя по-малкият ми брат.

— И законът го наказа — намеси се баща ми и потупа Дара по рамото. — Той загуби нивата си и тя стана собственост на обвинителя му благодарение на моите скъпоценни момичета. — Той взе ръката на мама и тръгна към изхода.

— Стига, достатъчно говорихме за това. Стомахът ми реве от глад като ранен лъв. Отиваме си у дома.

Последвах ги с готовност. С периферното си зрение видях, че Аурангзеб ме гледа. Погледът му ме изплаши. Къде бях сбъркала?

По-късно вечерта се излегнах на една тигрова кожа и се загледах във водите на Джамна. Слугите бяха разпънали шатрата ни на брега на реката. Вятърът плющеше по платнището над нас и шумът се сливаше с ромона на водата. Шатрата нямаше стени, покривът й се държеше на здрави бамбукови пилони. Огромен персийски килим с изтъкани прекрасни рози осигуряваше нашия уют. Част от него бе покрита с кожи, пухкави възглавници и тънки копринени одеяла.