Джон Шорс - Под мраморното небе

Върнах се към историята и не затворих книгата, преди да запаметя предназначените за днес страници. После се обърнах към мама и с поглед я помолих да ме изведе на разходка. Тя кимна и аз забързах след нея, следвана от Низам. Скоро бяхме извън харема и се отправихме към пазара.

— Кой е написал „Акбарнама“? — попита отривисто тя.

„Акбарнама“ описваше живота и делата на прадядо ми Акбар, най-почитания император сред дедите на баща ми.

— Ами… един писател.

— Джаханара!

— Писател на име Абу’л Фазл.

— Ето това е отговор — каза тя и оправи воала ми.

— Ти отговаряла ли си някога на такива въпроси?

Тя се отпусна и лицето й се смекчи. Прегърна ме и каза с усмивка:

— Само за да доставя удоволствие на баща ти.

Стигнахме до пазара. Под сянката на различни платнища и палатки седяха дузини уморени старци. Пред тях имаше железни теглилки. Масите им бяха отрупани със сушена риба, топове с коприна, статуи от сандалово дърво, тамян и на първо място кошници, пълни с най-различни подправки. Индусите обожават подправките. Ако козето сирене или спанакът не плуват в къри и шафран, не си струва да ги ядеш.

Пикантният аромат от кошниците се смесваше с миризмите, присъщи на всеки пазар. Носеха се различни благоухания — на пресен хляб, печено овнешко, цветя, намаслена кожа и парфюм. Понякога се усещаха и по-неприятни миризми. Между високите стени на укрепения град вятърът трудно успяваше да разнесе смрадта на пот, горена тор, барут, урина и животински изпражнения.

Мама разгледа почти всички сергии, но купи само сандали за Низам. Щом напуснахме базара, тя се обърна към мен:

— Изглеждаш ми разсеяна, Джаханара. Вместо да блееш наоколо, задай въпроса си.

Не знам как успяваше винаги да прочете мислите ми.

— Ами… — запънах се. — Просто… тези дни не правихме нищо, само учехме…

— И ти предлагаш?

— Приятелката ми Ладли…

— Дето помага в кухнята ли?

— Тя ще ходи на реката следобед и ме покани да отида с нея.

— Днес?

Аз кимнах и тя спря. Прахът около краката й се уталожи.

— Добре, но само ако вземеш и братята си. По-добре е да сте заедно.

— Но Аурангзеб се държи грубо с нея.

— Вие ще бъдете настрани. Няма да влизате във водата заедно — отвърна мама. — Не е прилично момичета и момчета да се къпят на едно място.

Сарказмът й беше едва забележим, но аз знаех, че го има. Тя не обръщаше много внимание на подобни предразсъдъци. Докато мъжете можеха да правят, каквото си поискат, жените трябваше винаги да са в сянка, да се крият на тъмно и да следват безропотно съпрузите си. Мама мразеше тъмнината. Тя беше една от малкото жени в империята, които правеха почти всичко, което си наумяха. Естествено, не се обличаше като мъжете, но говореше открито като тях и не се страхуваше да нарича нещата с истинските им имена. Татко поощряваше държанието й и тя се чувстваше свободна във всяко отношение. Мечтаех да съм като нея, но бях още малка и се страхувах да не засегна възрастните.

— Ние жените трябва да бъдем предпазливи — каза тя и се спря до една сергия с лимони. — Да си имаш работа с мъж е като да жонглираш с горещи въглени. Ако вземеш съответните мерки, ще откриеш, че са безобидни. Но ако не внимаваш, ще те изгорят до кости.

— Ти някога жонглирала ли си с въглени?

— Не, но жонглирам с мъже всеки ден и съм убедена, че въглените създават по-малко главоболия.

Засмяхме се и поехме към харема. Низам беше на обичайното си място зад мама. Косата му беше черна и къдрава, а лицето и носът му — плоски като чиния. Странно, но дясното му око беше малко по-голямо от лявото. Още момче, той беше по-висок от много от татковите войници.

Когато и да погледнех към него, той винаги извръщаше очи, но аз усещах погледа му с гърба си. В много отношения го чувствах като по-голям брат, имах ли нужда от нещо, той винаги беше насреща, готов да ме защити. Низам беше роб, но мама се държеше с него като с наш родственик. Тя ненавиждаше жестокия обичай робите да се кастрират, смяташе го за осакатяване. Богаташите не допускаха нескопени мъже до своите съпруги и любовници. Мама настояваше за отмяна на обичая, но дворът отхвърли искането й.

Майка ми не обичаше да минава два пъти по един и същ път и ние решихме да се приберем през квартала на занаятчиите, известен като Карканас. Това беше огромен площад, изпълнен с множество дюкяни на занаятчии — индуси, персийци и дори европейци. Мястото ми напомняше за медена пита, беше наситено с малки криви улички и кръгли постройки. Имаше художници, майстори на оръжия от всякакъв вид. Тук багреха платове, ковяха сребърни и медни съдове и изработваха бижута за почти всяка част на тялото. Най-престижните дюкяни бяха тези на издателите на книги. Там беше пълно с преводачи, художници, калиграфи, производители на хартия и специалисти в подвързването. Всяка година те издаваха хиляди книги, някои от тях на португалски, английски и китайски.