Мама се движеше с лекота между занаятчиите, камилите и голите до кръста хиндуистки проповедници. Следвах я неотлъчно. Едва когато преминахме площада, беше възможно да се хванем за ръка и да вървим една до друга.
— Все по-рядко си правим такива разходки — каза неочаквано тя. — Признавам, че ми липсват.
— И на мен.
— Баща ти скоро ще ти намери съпруг и тогава ще ги спрем завинаги.
В гласа й долових тъга. Тя зарази и мен и аз мрачно изрекох:
— Как ще открия любовта като теб, ако татко ме омъжи за непознат?
Тя оправи диамантената диадема в косите ми и каза:
— Много бракове, изпълнени с любов, са били сключени по политически причини. Може и при теб да стане така.
— Дано!
Мама отпусна рязко глава, което беше нейният начин да изрази съгласие.
— Понякога ми се ще думата дълг да няма това свещено значение за нашата вяра, Джаханара — призна тя. — Мъжете умират, изпълнявайки дълга си към императора, а жените… страдаме заради дълга към семейството. Нашият дълг, също като на мъжете, е да следваме най-добрия път за народа ни. Ако щастието за теб е да се омъжиш за шивач, това може да не е най-доброто за Индостан. Как би помогнала ти на своя народ, ако можеше сама да чертаеш пътя си?
— Щях да живея като обикновен поданик — опитах се да я впечатля с прозорливост. — Щях да стана приятел на народа си.
— Добре, но да бъдеш нечий приятел означава да жертваш себе си заради него. Като жена от благородно потекло имаш прекрасна възможност да помагаш на другите, да се жертваш заради тях — например да се омъжиш по политически причини. И да правиш така, че да засилиш властта на баща си. Да прославиш името му и да направиш законите ни по-силни, защото неговите закони са добри за народа ни и ти знаеш това.
— Но нямаме ли задължения и към себе си?
— Разбира се. И аз ще се моля да намериш любовта, като мен. Ние с баща ти я открихме и аз нямам никакво намерение да ти отказвам това щастие.
— Обаче…
— Повярвай ми, Джаханара, твоят съпруг ще бъде подбран много внимателно. Няма да бъде грубиян, въпреки че ще следим да е важен и за империята. Като негова съпруга ти също ще притежаваш власт. Съществена власт. И аз се надявам от сърце някъде между дълга и властта да откриете в сърцата си и любовта.
— Но как ще се влюбя в непознат?
За моя изненада тя се усмихна.
— А аз как успях?
— Ти?
— Точно така. Баща ти се влюби в мен от пръв поглед, но мислиш ли, че и с мен е било така? Той беше един разглезен принц, толкова чужд за мен, колкото белите коси за главата ми. Защо да се омъжвам за него, когато по цял ден мечтаех да целуна Ранжит?
— Ранжит? Никога не съм чувала за него.
— Шшт! — прошепна заговорнически мама. — Това е друга история, за друго време. Но обърни внимание на посланието ми, Джаханара. Щом аз и баща ти се запознахме при такива условия, а сега сме неразделни, защо твоята съдба да е по-различна?
Съгласих се с нея и страховете ми изчезнаха. Заключих мислите за любовта и брака дълбоко в сърцето и попитах за Ранжит. Мама ми разказа всичко шепнешком и аз бях щастлива, че споделя с мен тайната си. Щом пристигнахме у дома, тя ме целуна и каза:
— Сега иди да си поиграеш на реката.
Забързах по алеята и извиках братята си. Щом им казах, че ни е разрешено да избягаме за малко от уроците, те подскочиха развълнувано. Изтичах към покоите си и смених копринените дрехи с проста роба. Отдавна бях разбрала, че приятелката ми се чувства по-свободна, когато съм облечена като нея.
Ладли влезе в стаята ми и се закиска, като видя простата памучна одежда и лишените от гривни ръце. Беше с една година по-голяма и моя най-добра приятелка. Въпреки че изповядваше хиндуистката религия и беше слугиня, знаеше всяка моя тайна. И тя като Низам имаше тъмна кожа, но докато неговото лице беше плоско, нейните черти бяха фини и изящно оформени. Беше много красива и ако бе родена от императрица, а не от шивачка, щеше да е прекрасна принцеса.
Намерихме братята ми пред харема. Всички бяха с тъмни памучни дрехи, но не и Аурангзеб. Той носеше жълта копринена туника като конниците от армията на татко. Шах и Мурад, обикновено тихи и кротки, сега бъбреха като стари вдовици. Дара, безспорен лидер при всяко наше пътешествие, ни поведе с уверена крачка и ние скоро прекосихме Червената крепост.
В тези дрехи хората не можеха да ни познаят и се покланяха само на Аурангзеб. Той не отвръщаше на поздравите, кимна единствено на група войници. Един от тях се присмя на униформата му, твърде голяма за неговия размер, както и на сабята — тя почти се влачеше по земята. Брат ми смръщи чело и забърза напред.
Читать дальше