Джон Шорс - Под мраморното небе

Аурангзеб оголи зъби и повтори пасажа от Корана за отмъщението:

— „Ще съжаляваш за делата си!“

— Мразя те! — извиках в лицето му, макар че това не беше истина. — И мразя глупавите ти цитати!

— Бъди сигурна, че ще съжаляваш! — повтори той и пое отново към мястото си край брега.

Стигна до плитчините, загреба шепа тиня и я сложи на бузата си. Доплака ми се, но знаех, че ще приеме сълзите ми за своя победа, затова прехапах устни, оправих робата си и се потопих във водата чак до врата. Трябваше да го държа под око. Знаех, че ще опита да си отмъсти. Стоеше до брега и не сваляше очи от мен. Изведнъж ми се прииска Дара да е по-наблизо.

Тъкмо мислех да се връщам в харема, когато дочух далечен писък. Първата ми мисъл беше, че е някакъв номер от страна на Аурангзеб, и огледах внимателно реката. Отначало видях само слонове и плаващи клони, но след малко забелязах една ръка да маха отчаяно от водата. Чух нов вик. Беше дете, течението го влачеше по реката към мен. Сърцето ми се сви. Огледах се за някой възрастен, но наблизо нямаше никого.

Поколебах се само за миг, после съблякох робата и заплувах към средата на коритото, с надеждата да го достигна. Заработих бързо с ръцете и краката. Изглежда, детето се държеше за нещо и когато се взрях по-внимателно, забелязах, че е изсъхнал клон. С всички сили се спуснах към него. Останах без дъх, но успях да се вкопча с една ръка в клона, а с другата сграбчих детето. Беше малко, на седем или осем години.

Течението ни повлече надолу и скоро щеше да бъде невъзможно да ни настигнат. Опитах се да викам, но дробовете ме боляха от напрежението и гласът ми бе слаб. Аурангзеб беше най-близо до нас и ни видя. Предположих, че ще повика помощ, но той не помръдна. Дори ми се стори, че се усмихва. Шансовете ни намаляваха с всеки удар на сърцето ми. Въпреки болката поех въздух и извиках още веднъж. Слава на Аллаха, двама рибари ме чуха и се развикаха. Лодката им беше на брега. Бързо я вкараха във водата и загребаха към нас.

На завоя течението се усили. Държах здраво клона и детето за дрехите. На едната му ръка имаше голяма кървяща рана, а лицето му беше бледо като платно. Скоро силите го напуснаха и то започна да потъва, повличайки след себе си и мен. Надолу водата беше леденостудена. Тялото ми започна да измръзва.

Тъкмо когато надеждата започна да ме напуска, видях, че лодката ни настига. Рибарите въртяха веслата, а две други фигури стояха на носа й. Бяха Низам и Аурангзеб. Брат ми държеше въже. Детето съвсем се отпусна, но със сетни сили успях да го издърпам над водата. Ръцете ми тежаха като олово, едва задържах главата си над водата.

Вече си мислех, че дните ми свършват, когато въжето пльосна по водата до мен. Пуснах клона и го хванах. Аурангзеб ни издърпа към лодката, Низам изтегли момчето, после и мен. Строполих се в краката му и заридах. Сълзите на облекчение се смесиха със сълзи от страх и мъка. Разбрах, че Аурангзеб е готов да ме остави да потъна и бе дошъл само защото рибарите бяха вдигнали тревога.

Исках да кажа нещо, но бях като парализирана. Няколко пъти изпадах в безсъзнание и идвах на себе си. Изглежда, рибарите ни бяха откарали до брега. Нечии ръце ме понесоха нанякъде, после над мен падна мрак. От време навреме виждах сенки, но не знаех дали са реални или плод на въображението ми. Накрая усетих топлината на одеяло и ръката на мама. Тя заговори, но смисълът на думите й ми убягваше. Потъвах в небитието, после бавно, непоносимо бавно изплувах. Не знам колко време мина, преди светът около мен отново да придобие ясни очертания. Отворих очи. Родителите ми и всички роднини бяха до мен. Бях заобиколена от одеяла, килими и меки възглавници.

— Мамо! — промълвих едва.

Мама ме чу и покри лицето ми с целувки.

— Ох, Джаханара, колко се тревожехме за теб!

Татко също се наведе над мен.

— Боли ли те нещо, детето ми?

— Не… не.

Видях сълзи в очите им и също се разплаках. Двамата ме държаха в прегръдките си, сякаш все още можех да се удавя. Мама стискаше ръцете ми, а татко промълви:

— По-лесно ще се разделя с империята си, отколкото с теб, Джаханара. Може ли небето да съществува без звездите си?

— Ще се чувства самотно без тях — казах тихо. Въпреки грижите им, не чувствах нищо друго, освен самота.

— Днес прояви голяма смелост — изрече той и погали бузите ми.

— Наистина — ласкаво добави мама. Знаех, че се гордее с мен дори повече от татко, защото никой не очакваше една жена да прояви смелост. — Успя да спасиш едно дете.