Джон Шорс - Под мраморното небе

Замълчахме и се заслушахме във веселата глъч на птиците и ритмичното тракане на ножицата на Измаил. Заиграх се с рубина на палеца си. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в него и той блещукаше, сякаш вътре бе заключена звезда.

— Обичаш ли я?

— Философите казват, че любовта е…

— Обичаш ли я?

— И какво, като я обичам? Дори да е така, и двамата знаем, че ще трябва да сключа политически изгоден брак, както и ти. И да знаеш, че ще е скоро. Чух татко да говори за това.

Спомних си дебелия мъж, за когото ми бе подметнал татко, но веднага прогоних образа, захвърлих го като гнила ябълка. Отново се обърнах към Дара. Исках да поговорим за нещо, което често тревожеше ума ми.

— Аурангзеб става все по-популярен в двора. Не си губи времето с четене и писане, а тренира със сабята и се сприятелява с хората.

— Е, и?

— Ами… никога ли не ти е хрумвало — прошепнах аз, — че може да крои планове да те измести от пауновия трон след смъртта на татко?

Дара изпусна грозда от ръката си.

— Откога започна да се интересуваш от политика?

— Мама иска…

— Да дърдориш глупости?

— Мислиш, че апетитите на Аурангзеб са глупости? Много добре виждам как очите му святкат от гняв, когато татко спомене, че ще даде трона на теб. Опитва се да го прикрива, но не може. Знае, че ти си оставаш негов любимец, независимо колко се старае. Как мислиш, се чувства брат ни? Как би се чувствал ти, ако знаеш, че императорът обича него повече и всички в двора го знаят?

— Но аз…

— Ще се чувстваш огорчен, Дара. Аурангзеб е толкова огорчен, че щеше да ме остави да умра. И толкова озлобен, че е готов да се бие с теб за трона.

Брат ми отпъди една досадна муха.

— Никога не съм искал да го наранявам. И никога няма да го направя. — Проследи мухата до близкото нарово дърво и промълви: — Искам да сме приятели. Той трябва да се примири, че единствено императорът избира наследника си.

— Така е, но когато татко го няма, нещата могат да се променят.

— Аурангзеб няма да се изправи срещу мен.

Взех още едно зърно и се преместих по-близо до него.

— Вече не сме деца, Дара. Трябва да престанем да се заблуждаваме.

— Не си толкова голяма, колкото се правиш.

— Не съм — казах, ядосана от нежеланието му да признае истината, — но нашият прадядо се е възкачил на трона само на тринайсет години. И той ли се е правил на голям? И ти ли ще се преструваш на голям, ако татко почине ненадейно?

Част от моето раздразнение идваше от факта, че Дара е прав. Бях твърде малка, за да говоря за това, но мама очакваше от мен да долавям такива неща и аз не исках да я разочаровам. Нито пък исках той да е в неведение относно Аурангзеб.

— Как може да знаеш толкова много за философите и религиите, но нищо за собствената си кръв? Съзнаваш ли колко войни са се водили заради този трон? Колко братска кръв се е проливала през годините?

— Няколко войни и дузина братоубийства.

— Тогава защо ти се вижда невъзможно Аурангзеб да те измести?

Дара не продума. Виждах, че разговорът не му допада, непрекъснато гледаше към небето, сякаш чакаше божествен знак.

— Не вярвам във версията ти за случилото се на реката, Джаханара — обади се най-накрая той, — но ако допуснем, че си права и Аурангзеб крои планове да седне на пауновия трон, какво според теб бих могъл да направя аз?

Опитах се да вляза в ролята на мъдър съветник. Какво би посъветвала мама своя съпруг?

— Прави същото — търси съюзници, застани до баща ми в двора, нека поданиците му те видят до него.

Дара свали тюрбана и прокара ръка по черната си лъскава коса.

— Дори да знам, че не ме обича, пак не бих се борил с него. Даже не искам и да мисля за това.

Очите му се изпълниха с болка и сърцето ми се сви от жал. Сигурно се бе опитвал да се сближи с Аурангзеб, но бе срещнал враждебност, както и аз. Как става така, обърнах се към Аллах, че въпреки любовта си към някого не можеш да направиш нищо, за да смекчиш сърцето му? Къде грешах?

Отказах се да го съветвам, взех ръката му и казах:

— Повярвай ми, предпочитам да лежа в харема до приятелките си и да се шегувам с тях, вместо да говоря за това, но ние не сме като връстниците си. Ти ще станеш император, а аз… — спрях за миг, все още не бях наясно с бъдещата си роля, — аз съм твоя сестра. Обичам Аурангзеб и също като теб не искам да се боря с него. Но той ме плаши, Дара. Мисля, че плаши и теб.

Дара кимна, но не проговори. Осъзнах, че е твърде благороден, за да признае заплахата, и аз съм тази, която трябваше да го защити. Но как едно момиче на петнайсет лета би могло да защити единия брат от другия? А как бих могла да защитя и себе си?