Джон Шорс - Под мраморното небе

Приятелката ми замълча. Това се случваше извънредно рядко, обикновено езикът й беше толкова остър, че дори и войниците се впечатляваха.

— Не — изрече след дълга пауза тя. — Той не ме вижда по този начин. За него аз съм просто една слугиня и нищо повече.

Изтрих тинята от гърба й и казах:

— Дара приема хората каквито са. Не ги дели на слуги и господари.

Тя сбърчи носле, сякаш беше глътнала лимон.

— Вие живеете в огледална къща, приятелко. Сега всичко около вас блести. Но когато огледалата се счупят, ще остане само купчина тор.

— Ладли!

— Дара може наистина да ме харесва, но това не ни прави равни.

— В неговите очи сте равни — изрекох някак отбранително.

Дара се беше изкачил на камъните и може би гледаше към нас, а може би към слоновете на отсрещния бряг. Досадните животни пълнеха хоботите си с вода и пръскаха себе си и всичко наоколо.

— Иди при него — прошепнах и се огледах, за да се уверя, че сме сами. Хората щяха да се мръщят, ако ги видеха заедно. — Той ще се зарадва.

Устните й се приготвиха за протест, но аз я целунах по бузата и казах бързо:

— Дара наистина те харесва, Ладли. Винаги те е харесвал.

— Но защо един жребец би харесал камила?

— Ти не си камила, а… — за миг се замислих как би могъл да я възприема Дара, — а бял слон.

— Бял слон? Наистина ли, Джаханара?

— Ти носиш в себе си нещо екзотично. Ти си индуска, виждаш нещата по по-различен начин от нас, а ние не познаваме по-умен и красив индус от теб.

— Ти да не си изпила виното на баща си?

— Иди при него!

Тя се поколеба, после ме прегърна и попита:

— Ами ако отхвърли компанията ми?

— Ако е глупак, ще го направи, а Дара не е глупак.

Ладли изтри ръцете си от тинята и тръгна към брега. Мина край Аурангзеб. Той ловеше риба в плиткото и измърмори нещо към нея, но тя не му обърна внимание. Щом се приближи, Дара скочи от камъка, където седеше. Брат ми беше истински кавалер и сърцето ми се изпълни със сестринска гордост заради него. Те седнаха на една ръка разстояние един от друг и се заприказваха.

Отпуснах се във водата по гръб и затворих очи. И аз исках да поговоря с някое момче, да се смея и да се чувствам харесвана. Какво ли правеше сега това момче, ако изобщо съществуваше? Сигурно беше син на уважаван гражданин и живееше близо до Червената крепост. Би могъл да е дърводелец или дори войник. А може да е роден в някоя далечна страна и един ден случайно да попадне в Агра. Щях ли да го срещна някога? Или щяхме да остареем непознати един за друг, без да сме изпитали любов? Подозирах, че някъде из огромния свят живее сродна на моята душа, но се страхувах, че никога няма да я открия.

Веднъж татко ми каза, че обречените да се обичат са като планините. Два върха, удивително еднакви и равностойни във всяко отношение, може да са високи чак до небето, но никога да не засвидетелстват почитта си един на друг поради голямото разстояние между тях. Както мъж и жена са от различни градове, те може никога да не се открият. Но ако върховете са благословени като майка ми и баща ми, може да се окажат два хълма от една и съща планина и да се наслаждават завинаги един на друг.

„Моля те, Аллах, занареждах аз, не ми отказвай тази радост!“ Позволи ми да срещна любовта. И моля те, нека бъде скоро! Какво би станало, ако татко реши да ме ожени за някой чужденец? Можех никога да не позная това нежно чувство, никога да не изпитам каквото изпитва мама, щом ръката на татко обгърне раменете й.

Все още се губех в мечти, когато нещо засенчи слънцето над мен и някой потопи главата ми във водата. Огромна сила притисна гърдите ми и ме повлече надолу към тинята. Замятах се бясно, отворих очи, но не видях нищо, освен кафявото одеяло на стелещата се над мен кал. Борех се с всички сили да вдигна главата си над него — ритах, дращех и хапех.

Изведнъж тежестта се вдигна от гърдите ми. Бързо изплувах на повърхността. Носът ми гореше, гърдите ми се надигнаха и от устата ми излезе мръсна вода. Съвзех се и осъзнах, че до мен стои Аурангзеб. На устните му играеше злобна усмивка.

— Какви отвратителни буболечки! — посочи гърдите ми той.

Погледнах надолу. За мой ужас видях, че робата ми се е смъкнала и гърдите ми са покрити само с тънката памучна риза. Под нея ясно се очертаваха зърната ми — твърди и черни.

— Искам да ги смачкам — добави той.

Изпълнена с ярост, свих юмрук, както бях видяла да правят мъжете при бой, и се прицелих в носа му. Ударих, но той се извъртя и ръката ми попадна върху бузата му. Медният пръстен на палеца ми се вряза в скулата му. Кръвта потече и една капка падна във водата пред нас. Той ме плесна през лицето. Шумът от плесницата се чу ясно и няколко жени вдигнаха погледи към нас.