Джон Шорс - Под мраморното небе

Бавно затворих очи. Прислоних глава на гърдите на татко и се отпуснах. Той погали челото ми. Песента на щурците изпълни шатрата с ясния си звук. Татко ме премести на килима до него и подложи възглавница под главата ми. Целуна ме по челото, аз въздъхнах щастливо и се унесох в сън.

— Аллах ни благослови с деца — прошепна той. — Голямо удоволствие е да ги правиш и да се радваш, като ги гледаш как растат.

Бях чувала и друг път за това удоволствие и наострих уши. Настъпи тишина, последвана от целувка. Повдигнах леко клепачи и видях, че лицата им са само на едно малко пръстче разстояние едно от друго.

— Как става така, че с годините любовта ми към теб не намалява, а расте? — попита баща ми. — Тялото ми губи гъвкавостта си, ръцете вече ме болят през мусонния период, но видя ли те, сърцето ми се изпълва с младост.

— Явно си направил добра сделка с този брак — закачи го мама. — Ако не ме беше намерил, сега щеше да си много по-стар. А аз сигурно още щях да продавам мъниста на богатите и алчни мъже, чиято единствена грижа е да задоволят желанията на глезените си любовници. Те до един мислят с грешната си глава.

Татко се изкиска.

— Глупаците ми се присмиват зад гърба. Мислят си, че им завиждам за хубавите жени в домовете им — каза той и отпи от виното си. — Не могат да проумеят, че съм готов да се откажа от трона заради теб, че без теб съм като сокол без крила.

— Трябвало е да станеш поет — усмихна се игриво мама. — Но тогава щяхме да гладуваме, това е повече от сигурно.

— Но поетите пишат за болката, за тъгата, за несбъднатите мечти. Аз познавам единствено любовта, а повечето читатели намират тази тема за скучна. Как мога да пиша за омразата, когато не тая в сърцето си нищо, освен любов? Или за завистта? Или за тъгата? Не, не съм такъв човек.

— И аз.

— Тогава да оставим на тях стиховете, любов моя, а ние да живеем.

Сърцето ми заби учестено в последвалата тишина. Те се целунаха отново, аз отворих широко очи.

Баща ми може и да не разбираше омразата и ревността, но един от неговите синове беше съвсем наясно. Няколко месеца по-късно, точно преди пролетното слънцестоене, се уверих напълно какви чувства таи в сърцето си Аурангзеб. Отнасяше се с нарастваща враждебност към нас, размахваше недоволството си, както размахваше сабята, с която напоследък не се разделяше. Беше сигурно, че един ден Дара ще стане жертва на гнева му, а след него и аз. И двамата не заслужавахме такова отношение, но яростните му изблици ни връхлитаха все по-често.

Никога не можех да предусетя настроението му. Един ден споделих с Дара, че Аурангзеб ми прилича на пчела — готов е да ужили без никаква причина! Боях се от тези малки жилещи насекоми. И те като брат ми пиеха кротко нектар от цветята, а след миг забиваха жилото си в плътта ти.

За пръв път усетих отровното му жило в един топъл пролетен следобед.

Аз и братята ми залягахме над учебниците в харема. Мама подреждаше бележките на баща ми за предстоящия имперски съвет. Другите жени си бъбреха тихо, разменяха клюки, пиеха вино и похапваха плодове от позлатени подноси. Зелени и червени чинки в златни клетки огласяха двора с песните си. Из въздуха се носеше аромат на опиум.

От мен се очакваше да чета свободно и на скута ми лежеше дебела книга. Текстът беше на персийски, официалния език в двореца. Въпреки че в момента персийците ни бяха врагове, те имаха голямо влияние в Индостан. Всичко започнало, когато дядо се оженил за красивата персийска принцеса Нур Джахан. Именно тя наложила персийската култура в имперския двор. На практика Нур Джахан управлявала империята, а за дядо останала само титлата.

Разбира се, можех да говоря и хинди. Обичах този непретенциозен език и го използвах, когато разговарях със слугите и местните хора. Не бяха много тия, които говореха персийски, повечето предпочитаха хинди.

Персийският е приятен за очите, най-често се изписва от майстори, посветили времето си на калиграфското изкуство. Текстът в скута ми беше истинско произведение на изкуството и се отнасяше до историята на нашата империя, възхваляваше делата на владетелите преди баща ми. Четях и запаметявах какво е постигнал всеки от тях и какви трудности е срещнал. Мама щеше да ме изпита по-късно вечерта, както правеше винаги.

Бях стигнала до дядо, когато чух виковете на мюезина. Представих си го на кулата на джамията, извисил глас към небето да призовава всички за молитва. Много от обитателите на харема развиха специални малки килимчета за молитва и стъпиха на тях. Ние се молим прави, с лице на запад, към Мека, но дланите ни сочат към небесата. След известно време се навеждаме почтително и докосваме килимчетата с челата си. Щом свърши молитвата, ги прибираме и продължаваме заниманията си.