Джон Шорс: Под мраморното небе

— Може би, ако живеех на смокиново дърво, за да мога спокойно да упражнявам свирнята си.

— Ами ако беше в клетка? Щеше ли да ти е интересно?

— Искаш да кажеш, че трябва да ги освободя?

— Твоя работа — усмихна се и ме дръпна закачливо за косата. — И без това ще направиш каквото решиш.

Колкото и да ми беше приятна музиката на щурците, трябваше да призная, че Дара има право. Представих си колко тъжна ще съм, ако живея в клетка и нямам възможност да се наслаждавам на гледката наоколо.

— На дърво ли предпочитат да живеят или в тревата?

— Предполагам, че на дърво — отвърна той и се върна към учебника.

Ще ги оставя на някой висок клон, обещах си аз, за да не ги безпокоят нито котки, нито гущери. Докато обмислях кое дърво в харема ще е най-подходящо, забелязах, че Аурангзеб ни наблюдава. Третият от четиримата ми братя, Аурангзеб, беше намусено момче и често предпочиташе да стои сам, вместо да се присъедини към нас. Той усети погледа ми и бързо отклони своя. Закачих клетката на близкия тиков стълб и коленичих на килима до него.

— Искаш ли да поиграем? — попитах.

— Игрите са за момичетата — изсумтя той.

— Можеш да ме научиш да играя поло.

Пискливият му смях ми напомни за квичащо прасе.

— Поло? — повтори презрително той и чертите на деликатното му лице се изкривиха.

— Бих искала да се науча…

— Само мъжете играят поло.

Аурангзеб беше само на единайсет и аз не успях да сдържа острия си език.

— Тогава защо и ти играеш поло? — попитах невинно.

Той ме изгледа свирепо, скочи върху мен и заби колене в гърдите ми. Знаех, че иска да се разплача и да моля за милост. Напрегнах всички сили, за да остана привидно спокойна, и забих нокти в краката му. Успях да го отблъсна, но той ми налетя отново.

— Дара! — извиках с всички сили, внезапно изплашена от яростта му.

Дара скочи, но преди да ни достигне, Низам, който въпреки младостта си беше силен като бик, хвана и двама ни за вратовете.

— Престанете с това глупаво боричкане — скара се мама. Стоеше зад Низам и стискаше ръцете си една в друга. — Харемът е място за набиране на знания и отмора, не за улични битки. Ако държите да се биете, намерете някоя кална локва отвън.

— Но тя…

Острият й поглед го принуди да млъкне.

— Очевидно се нуждаете от малко слънце. Искате ли да изненадаме баща ви?

Преди да отговорим, тя даде знак на Низам да ни пусне. Свали шала си и го замени с елегантна дълга роба с цвят на мед. Пристегна я в кръста с красив лилав колан. После пожела приятен ден на приятелките си и ни изведе от стаята.

Тръгнахме мълчаливо по алеята към външната порта. Гневът й към мен беше очевиден. Бях се поддала на провокацията на Аурангзеб и бях нарушила правилата за добро поведение. В интерес на истината мама не държеше много на етикета, но в случая вината ми беше, че позволих на чувствата да надделеят над разума. Тя пренебрегваше правилата само в името на някаква по-висша цел.

Щом приближихме, охраната веднага отвори портата. Мама тръгна напред, а Низам я последва като сянка. След него бяха другите ми братя, Шах и Мурад. Най-отзад, на известно разстояние един от друг вървяхме аз, Дара и Аурангзеб. Зад вратите на харема улиците на крепостта жужаха като кошер. Напредвахме бавно сред орди от търговци, чиновници, войници и свещеници от всякакви религии. Всички бързаха, някои за джамията, други към магазините и конюшните или тичаха към казармите. Господари и слуги сновяха между сергиите и различните магазини.

Червената крепост е построена на брега на Джамна. Обградена е с каменни стени, високи петдесет крачки и широки шест крачки. Тук беше постоянното седалище на баща ми. Под неговите знамена живееха стотици хиляди граждани и още толкова роби. В казармите му денонощно се упражняваха различни войскови части, а стотици часовои стояха на парапетите на цитаделата и зорко пазеха крепостта от нападатели. През всяка пролука в назъбената стена се виждаше дуло на оръдие.

Червената крепост беше дом и за индуси, и за мюсюлмани. Всички бяха равни пред закона на императора. Ние, мюсюлманите, управлявахме страната, въпреки че бяхме по-малобройни. Позицията ни беше доста несигурна и баща ми често казваше, че единственият начин да държим индусите под контрол е да се отнасяме с уважение към тях.

Хората от другата вяра ми бяха интересни и докато вървяхме към двора, аз ги оглеждах с любопитство. Жените им носеха сари — дълго парче памучен или копринен плат, навит около тялото така, че да останат непокрити само ръцете и лицето. За разлика от тях нашите рокли бяха шити и даваха възможност да се съчетаят няколко цвята.