Джон Шорс: Под мраморното небе

— Нашата прабаба, така ли? — пита сестра й.

— Да. Вашите прабаба и прадядо бяха изключителни хора — започвам аз. — Низам знае тяхната история. Родителите ви също я знаят. Но ние сме стари, скоро ще напуснем този свят. Историята не бива да умира заедно с нас.

Рурая поглежда към Низам. Той потвърждава думите ми с ново кимване. Тя знае, че той е честен като огледало, зяпва от учудване.

— Как започна всичко? — пита.

Не съм голям разказвач, но сега бързам да намеря точните думи, за да разсея техните съмнения и подозрения. Започвам с това, че преди да седне на пауновия трон, баща ми се е наричал Курам. Бил е любим син на баща си и всички са очаквали един ден именно той да управлява империята.

— Когато Курам навършил петнайсет години, отишъл в града и влязъл в един магазин за коприна и скъпоценни камъни. Вътре, върху камара от копринени възглавници, седяла майка ми, Арджуманд. Според поетите дори дъгата завиждала на красотата й. Курам веднага се влюбил в нея. Попитал я за цената на някакво мънисто, но тя дръзко отговорила, че това не е мънисто, а бисер. Казала му, че струва десет хиляди рупии, цена, която според нея била непосилна за него. Но той веднага извадил парите и й ги подал.

На другия ден помолил баща си да му разреши да се ожени за Арджуманд. Императорът също бил вкусвал от сладостта на любовта и не могъл да откаже на сина си, но настоял да изчака пет години. Най-напред по политически причини се налагало да се ожени за Куандари Бегум, персийската принцеса.

— Защо никога не сме чували за Куандари Бегум? — пита Гюлбадан. Виждам, че гневът й расте.

— Защото за баща ми останалите съпруги бяха важни колкото камилите в оборите му — отговарям и се опитвам да смекча сърцето й с усмивка. Всъщност бях горда, че баща ми издигна мама над всички нейни предшественички. — Той им осигуряваше разкошен живот в харема, но рядко ги посещаваше.

— И какво е станало след пет години? — нетърпеливо пита Рурая.

— Курам и Арджуманд се оженили. Било пълнолуние, а те стоели в кръг от горящи позлатени факли. Изстреляли толкова много китайски ракети и фойерверки, че нощта станала светла като ден.

— И къде видя опасност във всичко това? — остро ме поглежда Гюлбадан.

— Семето на омразата било посято малко след това, когато сме се родили аз, моите братя и сестри. Ние сме причина за войната, която разруши империята и изправи брат срещу сестра, баща срещу син.

— И ти ли участваше в тази война?

— Аз бях част от всичко това — отговарям тихо. — Опитах се да предотвратя разрухата, но битките не бяха една и две.

— Какви битки? Какво направи ти?

— Слушайте и скоро ще разберете всичко.

Избърсах петната от кисело мляко по устните си и се огледах. Имперският харем беше невероятно съчетание от апартаменти, градини, алеи, места за почивка, тераси и изкуствени пещери. Тук управляваха жените. Мъже не се допускаха, с изключение на императора, синовете, гостите му. И евнусите, разбира се.

Червената крепост приличаше на лакирана кутия с безброй различни по размер отделения. В очертания от цитаделата периметър имаше общинска земя — пазари, джамии, храмове и съдилища! Отвътре пространството бе разделено на отделни сегменти посредством здрави каменни стени. Там имаше частни апартаменти, градини, обори и конюшни. И в самото сърце на тази плетеница от сгради се намираше имперският харем.

Тук живееха хиляди жени, всичките на издръжка на императора. Най-влиятелни от всички бяха съпругите му. Те имаха собствени дворци в рамките на харема. Моят дядо, император Джаганхир, е имал седемнайсет съпруги — нищожна цифра в сравнение с неговите прадеди. Дядо почина, но жените му — до една по-млади от него, все още живееха в харема и имаха свой бюджет и прислуга. Най-многобройни бяха наложниците. Те усъвършенстваха изкуството на танца и музиката и винаги бяха на разположение на императора и гостите му.

Децата от царски произход също живееха тук. За тях съществуваха строги правила и аз не бях много доволна от този факт. Братята ми можеха да правят каквото си поискат, но ние, момичетата, нямахме почти никаква свобода. По времето на дядо за охраната и реда са се грижили жени от Амазония. След смъртта му татко ги бе освободил, но бе наел нови телохранители и те следяха зорко всяка наша стъпка.

Стаите в харема бяха богато украсени и много удобни. Подовете бяха покрити с дебели кашмирени килими и копринени възглавници, а стените — с картини и огледала. Алеите бяха оградени с лакирани дървета, достатъчно нагъсто, за да обезкуражат любопитните погледи на хората от външния свят, но не и приятния ветрец, който освежаваше въздуха. Изкуствени езерца с бликащи фонтани внасяха мир и спокойствие в женското царство.