Джон Шорс: Под мраморното небе

Седях в огромна стая заедно с няколко наложници и слуги. Бях с братята и сестрите си, целите в коприна и скъпоценни камъни. Зад тях седеше моята майка, Арджуманд. Като повечето знатни жени тя носеше копринена риза с къс ръкав, толкова тясна, че изглеждаше като втора кожа върху стройната й гъвкава снага, и широка пола, дълга чак до глезените. На раменете й беше наметнат фин вълнен шал.

Всички в стаята, без евнусите, слугите и някои от наложниците, носеха много бижута. Вратовете бяха покрити с нанизи от перли, от ушите висяха скъпоценни камъни. Краката и ръцете бяха отрупани със съкровища — златни и сребърни гривни с инкрустирани сапфири и смарагди, а пръстените бяха безброй. Ноктите на жените блестяха в различни цветове, най-често в алено.

В харема красотата беше на особена почит и повечето жени се надпреварваха да измислят нови цветови комбинации и модни предизвикателства. Най-суетните забождаха в косите си паунови пера или втъкаваха в тях свежи цветя. Други предпочитаха цветни воали, закрепваха ги с красиви шноли и диадеми и ги оставяха да падат свободно по раменете им. Воалите бяха най-често от коприна, но в студено време някои предпочитаха пашмина — тънък плат от чиста вълна, изтъкан от най-фините й нишки.

Евнусите и слугите носеха прости туники и роби. До мама бе нейният роб, Низам. Макар че й служеше повече от хиляда луни, аз бях научила историята му съвсем наскоро и едва тогава си обясних нежността и предаността му към нея. Когато Низам бил на пет години, един персийски воин посякъл родителите му, а него превърнал в роб. Обикновено робите биват кастрирани, но персиецът искал един ден да направи от тях войници и отказал да ги скопи. Въпреки това, за да е сигурен, че Низам няма да преследва жените му, отстранил една част от мъжествеността му, но мама не пожела да уточни коя.

Няколко години той живял в палатка и слугувал на жените на воина. Ако успеел да задоволи капризите им, го хранели, но ако нещо не било както трябва, ядял бой. Изглеждало, че съдбата му щяла да остане такава до края на земните му дни, но се случило така, че всевишният Аллах дал сили на нашата войска и тя прегазила персийците. Баща ми забелязал насиненото лице на малкия Низам, отделил го от останалите роби и го довел в двореца. Дал го на майка ми за личен роб и тя се погрижила за раните му.

Низам беше на петнайсет лета. Аз бях с две години по-малка от него, но достатъчно мъдра, за да прозра колко малко знам за света извън харема. Все пак разбирах някои неща — любовта между родителите ми и обожанието им един към друг. Последното не беше трудно за осъзнаване. Мама беше винаги до татко, независимо дали са на военен поход, или се занимават с държавни дела в двора. Често водеха и нас. Мама искаше да ни въведе в сложното изкуство на управлението и държеше да присъстваме винаги, когато е възможно.

От всичките ми четири братя най-мил ми бе Дара. Беше само една година по-голям от мен и ние бяхме по-близки, отколкото беше прието за брат и сестра.

Уверих се, че съм почистила всички петна от киселото мляко, и се преместих по-близо до него.

— Ще ми помогнеш ли? — го попитах и му подадох повредената бамбукова клетка, голяма колкото юмрука на татко.

Той откъсна очи от калиграфията си и ме погледна.

— Много ме разсейваш, Джаханара — упрекна ме той. — Татко ще остане недоволен от работата ми.

— Недоволен от теб? Това никога не се е случвало!

Дара подмина думите ми без коментар и взе клетката.

В нея имаше три щурчета, чиято музика ме приспиваше вечер. Няколко бамбукови пръчици в горната част се бяха счупили и имаше опасност певците ми да избягат.

— Как я счупи?

— Ами… клетката е стара.

Той ми намигна — на пръв поглед елементарен жест, но за мен и досега си остава непостижим.

— Трябва да се грижиш по-добре за любимците си. Не бих искал един ден да настъпя някой от тях. — Щях да възразя, но Дара продължи: — Добре е да знаеш, че според индусите след смъртта си можем да се преродим в подобни създания.

Не успях да си представя как мога да се превърна в щурец, но запазих мълчание. Дара е специалист по религиите. Хипнотизирана от сръчността му, аз не можех да откъсна очи от неговите пръсти. Наблюдавах как ловко увива копринен конец около разплетените бамбукови пръчици и само за минутка поправя клетката.

— Би ли искала да си щурец? — попита ме той.

Дара гледаше сериозно на тези работи, ето защо запазих за себе си въпроса за скуката, която би ме налегнала, ако съм безсловесно създание.