Стефан Дичев - Пътят към София

Белите охранени кобили чаткаха с копитата си. На капрата, между забучените отстрани малки знаменца, смучеше глинената си луличка и гледаше насам дядо Пешо Калимерата.

- Много отрано почнахте пак празненствата, Калимера - язвително рече Андреа, щом приближи файтона.

- Служба, даскале - отвърна невъзмутимо Калимерата. - Спроти чорбаджията и парите; спроти парите и службата.

- Е, наближи ли вече да правят сватба?

- Ще, ще... Което е почнало, става!.. Пък и ти помисли за себе си, даскале. Тъй де - време ти е...

- Да - рече Андреа, - тъкмо за това мислех!

И той щеше да отмине, ироничен, злъчен, когато открехнатата вратичка в масивната дъбова порта се доотвори и от нея, като продължаваше да спори с някого, който бе в двора, изскокна Неда Задгорска.

Андреа неволно се спря да не й пресече пътя.

Както винаги, когато излизаше из града, Неда и сега беше старателно облечена, с нахлупена над очите модна шапчица, с воалетка, премрежила лешниковите й очи, и с дълъг неразтворен чадър, на който тя изящно се подпираше. Заедно с късото манто от тъмнозелено кадифе тоя богато украсен чадър й придаваше разкошен и необикновен вид сред обстановката, която ги заобикаляше. Щом зърна Андреа, щом разбра, че е той, Неда незабележимо трепна и се спря, изплашена от срещата си с него, защото неволно си помисли, че е пак пиян. Ала когато видя, че и той се спира, та да не й пресече пътя, тя се засрами от предположението си, каза си: "Може би е болен и затова изглежда толкова бледен!", усмихна се и бързо отвърна на поздрава му, при все, че тоя поздрав не бе така любезен, както поздравите на другите млади мъже, с който тя се познаваше.

- Приятна разходка! - многозначително рече Андреа.

От прозорците на стаите си, една срещу друга, и на улицата те се виждаха едва ли не всеки ден, ала рядко се случваше да заговорят, и то все набързо, все с някакви недомлъвки, които я смущаваха и обиждаха.

- Благодаря - каза тя, озадачена от гласа му, и почувствува, че трябва да поясни къде отива. - Вчера пристигна от Париж майката на господин Леге. Ще я разведем да опознае града ни.

- Аха! Археологически разкопки... Картини от ориента... Ясно!

- Не те разбирам? - Едва изрече тези думи, тя съзна, че прекалено добре го разбира, и се изчерви.

- Мисля, че за теб ще е от полза да не я развеждате никъде!.. - гледаше я той по оня познат й, дързък, разголващ душата й начин, заради който тя го отбягваше, но го и отличаваше от останалите си познати.

- Благодаря за съвета. Извинявай, чакат ме!

Съзнанието, че я бе засегнал, го изпълни с особено доволство. Нека знае, че хората не са слепи и виждат всичките им хитрини, помисли той с безпричинно ожесточение, като гледаше как тя, вирнала тясната си глава, горделиво, без да го погледне, се качва във файтона.

- Моите почитания на господин годеника! - поклони се той, щом Калимерата тръсна силно поводите и файтонът потегли.

Като не разбираше дали и това е ирония или пък той не знае, че още не е сгодена, Неда кимна все тъй, без да го погледне, безсилна в гнева си и озадачена защо се държи съседът й така с нея. Нахалник! - мислеше тя, облегнала се тежко в тапицирания гръб на седалището. И какво има срещу мене? Какво съм му направила?.. А аз, глупачката, се бях "влюбила" в него... Дневник си водех през първата година в пансиона - да му го дам. Момичешки сантименталности!.. Трябва да намеря тоя дневник и да го изгоря!..

Тя подири в ума си обидни думи. Искаше да го нарече пияница, развратник, но последното прозвище й се стори прекалено силно, несправедливо, каза си: За пиянството, да, но за това... не, нямам право да говоря неща, за които само съм чувала, пък макар и от Филип; ядоса се още повече и си наложи да мисли за нещо друго, по-достойно.

Това друго и по-достойно, според нея, беше Леандър. А мисълта за Леандър я подсети къде отива и какво й предстои. Тя трепна, изплаши се, забрави Андреа и неприятното му държание. Дори Леандър й се стори не тъй привлекателен, както други път. Унижения! Унижения! - повтаряше си тя. Боже мой, на всяка крачка унижения... Тя се помъчи да си представи как ли ще изглежда старата дама и в същия миг цялото й същество се изпълни само от предстоящата, съдбовна за нея среща...

А в това време Андреа прекосяваше закрития от чинара площад, бързаше към училището и си говореше сам.

Добре я наредих, казваше си той. И само как си вирна носа! Ха-ха... Ще развежда свекървата - развеждай, развеждай, току-тъй тлъста риба не се хваща! Оная, префърцунената бабичка, кой знае какво ще пляска с ръце (нали съм ги виждал в Цариград и в Кайро): Колко интересно!.. Каква дива романтика. Парфюм на ориента... Вярно, малко ни е мръсничък ориентът, но какво да се прави! Тук се е родила снахата, макар да се преструва, че няма нищо общо с нашия град...