Стефан Дичев - Пътят към София

Майорът тръгна напред с виконтесата, а Климент остана с хубавата кореспондентка, която се бе спряла и наблюдаваше двамина обинтовани войници, ухилени и зъбати, които се бяха надигнали от рогозката и си говореха.

- Човек не знае да ги съжалява ли или да се смее! - каза Маргарет. - Приличат ми на герои от някоя испанска комедия.

- Може би... Само че не от комедия, а от драма.

Тя го погледна бързо.

- Разбирате ли езика им?

- Да.

- Защо се смеят?

- Не, не се смеят. Говорят за вас.

- За мен?..

Тя едва забележимо се изчерви и лицето й, наполовин засенено от виолетовата воалетка, придоби обидено - любопитно изражение.

- Единият, тоя с ранената глава, казва, че сте приличала на хуриите...

- Хуриите?

- Това са техните райски хубавици, които им услаждат задгробния живот - поясни Климент и съучастнически се усмихна. - Тоя казва: ако са такива хуриите, още тука да мрем, защо ни е да ни карат пак на фронта!

Тя кимна; големите й засенени очи блестяха.

- А другият? Той какво...

Но тя занемя и неволно отстъпи крачка назад.

- Мисис Джаксън?

- Вижте, вижте оня! - прошепна тя с неузнаваем глас.

Климент погледна в посоката, дето тя му сочеше. Войник, проснат на пода, като всички край него... Брадясалото му лице се беше изпънало в страшна гримаса: челото сгърчено, скулите вдървени, устата разпъната от саркастична, ужасяваща усмивка. Risus sardonicus, определи той, обръгнал вече на всякакви страдания.

- Какво му е? - попита тя изплашена.

- Тетанус. Отравление от замърсена рана.

- Вие го лекувате?

- Не, няма лек.

- Ще умре!

Той потвърди с глава.

- До няколко дни.

Маргарет побледня и се извърна да не гледа. Но на другата страна бяха пак ранени. И всичко беше така тягостно, че тя предпочете да заговори за себе си.

- И аз не се чувствувам добре - рече тя. - Изглежда по пътя нещо простинах.

- Трябва да вземете мерки, госпожо Джаксън. При това в нашия град често вечер пада мъгла, имайте предвид.

Тя го погледна продължително, сякаш го претегляше на своите опитни женски везни. След Филип Задгорски тоя беше вторият млад българин, който я заинтригуваше. Внимателен, умен - да, имаше нещо в него, което въодушевяваше суетата й. Може би това, че не го познаваше още достатъчно и че за нея той беше нов, тукашен. Доста е по-млад от мен, помисли си тя; и щом го установи, интересът й към него неусетно порасна. А бяха й казвали, че българите са прости и груби люде. Твърде е различен от Задгорски, размишляваше тя. Прилича на русин... Или това е то славянското, дето съм чела? Но не мога да отрека: и двамата ми харесват - реши най-сетне Маргарет Джаксън, защото имаше слабост към по-младите от нея мъже, и без да отмахне погледа си от очите на Климент, усмихна му се и попита:

- Бих ли могла да разчитам на вас, докторе?

Той не разбра за какво говори.

- Струва ми се, че се нуждая от лекар!..

- Ах, разбира се, госпожо! За съжаление тук, както виждате...

- Не, не е толкова спешно. Аз живея у господин Задгорски, може би знаете.

- Знам. Ние сме съседи.

- О! Да, да! Спомена някой... Ако обичате, минете... тая вечер...

- С удоволствие ще ви навестя!

Той каза "С удоволствие ще ви навестя", и го каза не само с думи, но и с едно неочаквано и неподхождащо на обстановката вълнение, защото бе почувствувал някакъв намек в поканата на хубавата чужденка. Наистина ли има нужда тя от лекар или просто така, от суета го вика? Той крадешком я наблюдаваше. Още вчера му бе направила впечатление със своята огненочервена коса, която веднага се хвърляше в очи, и с необичайното си държание, едновременно предизвикателно и нехайно. Дявол знае каква е, рече си още по-смутен той. Но че е хубава жена... и интересна... Да, няма спор... Внезапно той съзна накъде извеждат тия мисли, наложи си да ги възпре, да ги пречупи. Намерих наистина с какво да се занимавам: коя е хубава, коя е интересна, жена ли е тя за семейство? Къде останаха твоите принципи, доктор Будинов?.. Заприличах на Андреа... Иска Да я прегледам - ще я прегледам, това е!

Изчерпателен повече, отколкото трябва, той продължи да развежда из болницата хубавата кореспондентка и с повишен глас да й разказва за тоя или оня ранен, докато направиха цял кръг и се върнаха пак при входа на джамията. Тъкмо в това време голямата врата отново се отвори и в преддверието с бързи крачки влезе млад турски офицер. Маргарет първа го видя; тя видимо престана да следи думите на доктора. Влезлият беше красив мъж, мургав и жилав, с искрящи зелени очи. Лицето му бе бръснато, бръсната бе и главата му, която синкаво блестеше изпод моравия фес. Той се спря за миг под струящата светлина на крайния купол, целият озарен в изумрудено - зеленикавата си униформа сред налягалите тъмни привидения наоколо; оглеждаше се, диреше нетърпеливо някого, без да съзнава, че всъщност всички виждаха само него.