Стефан Дичев - Пътят към София

Той отново затъна в обяснения, но Климент вече не го слушаше.

- Майор Сен Клер ви чака по много спешна работа.

- Спешна?

- Не знам. Вероятно операция на някой ранен паша!

Англичанинът изръмжа нещо, погледна окачения на стената часовник, извика на санитаря да донесе гореща вода и започна да мие с четка ръцете си. Климент съблече престилката и го последва. Съсредоточеният поглед на Грин подсети и него за собственото му откритие. Той разказа за петнистия тиф. Но как се различаваше сега този разказ от предишните му намерения! Желанието да бъде важен му се струваше суетно, глупаво. Внезапно той се почувствува уморен. Всичко му изглеждаше безсмислено и само едно жадуваше душата му - да не е тук, да си е в къщи, между своите близки, между книгите, които му даваха и спокойствие, и отмора...

- Идете да обядвате - каза Грин. - Ако се случи следобед да не дойда, ще ме заместите в операционната.

- А прегледа на останалите?

- За какъв преглед?..

- Противотифозните мерки, доктор Грин!

- А, да! Да се заеме с тях доктор Такворян.

Климент кимна, облече мундира си, мина през джамията да се обади на Исмаил бей и да извести майора, че доктор Грин скоро ще дойде, отвори тежката дъбова врата и излезе вън. Влажният есенен въздух го пресрещна, изпълни гърдите му със свежест и го замая.

Той оправи феса си, усмихна се радостно и вече щеше да тръгне към къщи, когато на лицето му неочаквано се изписа учудване и тревога. Недалече от джамията, в сокака към конашката градина, стоеше Андреа. Беше тикнал ръце в джобовете на жакета си, вдал напред глава и съсредоточено гледаше хамалите, които през задния двор внасяха някакви сандъци в подземията на джамията. "За Плевен!" пишеше с големи черни йероглифи на всеки от сандъците и Климент, който не се съмняваше, че в тях има патрони, ужасен си помисли как най-малкото невнимание може да хвърли джамията с всичките й обитатели във въздуха. Каква лудост! - прошепна той и забърза към брат си, та да го отведе оттук, докато някой от агентите на Джани бей не го е сторил заради прекаленото му любопитство.

Андреа бе спал до късно и ако малкият Славейко не се бе покатерил на леглото да го събуди, сигурно би спал чак до обяд.

- Остави ме - извика той на момченцето. - Остави ме, не ми се играе сега...

Главата го болеше. Гадеше му се. Той реши, че е от глад, защото снощи не сложи нито залък в стомаха си. Стана, облече се - някой бе изчистил дрехите му - погледна се в огледалото, видя се колко е брадясал и заслиза по дървената стълба към кухнята.

- Чичко ранобудко!.. Чичко ранобудко! - викаше край него малкият Славейко и скачаше от стъпало на стъпало.

- Я първо си избърши нослето, че тогаз се закачай с големите хора!

И Андреа шеговито подръпна едното му ушенце. Но се сети, че детето повтаря думи, чути от възрастните, и отпрати Славейко да си играе на двора, а сам влезе в кухнята.

В кухнята нямаше никого. Това беше добре за него, защото той внезапно съзна, че го е срам да се срещне очи в очи е майка си. Избръсна се, изми се набързо, закуси, каквото намери, и се втурна да върви в училище. Часът беше десет. Учениците и да бяха дошли, сигурно са загубили, вече търпение да го чакат!

Пред къщи бе запряла биволска кола. Стопанинът й, сух, дългурест шоп, целият в овчи кожи, стоеше полуизправен в нея и подхвърляше на Женда и чирака зелки, с които те пълнеха голям плитък кош. Я, че то днеска е вторник, сети се Андреа. Тъкмо ще ида след часовете в хана на бай Анани!.. Някога, в смелото време, забутаният зад Солни пазар хан на бай Анани Горубленеца се четеше за комитетски и в пазарни дни като днешния в него и досега по навик отсядаха по-будните шопи от околните села. Докато пресече предното дворче и излезе из портата, Андреа мислеше, че още днес трябва някак си да разпространи донесените от Дяко новини, кроеше си как да го стори и не чу какво му каза Женда, която обичаше да се закача с него.

- Що? - спря се той и вторачи поглед в нейното зачервено от навеждането лице.

Тя се разсмя, намигна весело, направи някакъв знак, който можеше да означава: "Хайде, върви, да не ти е за първи път!", после викна на опуления чирак да държи от другата страна коша със зелките и двамата го понесоха към къщи.

- Теб Климент нали ти каза да не мъкнеш тежко! - изръмжа подире й Андреа, ядосан от дяволитото й изражение и от намека, който подозря в него.

- Че ела да носиш ти! - чу се закачливият й глас зад ниския зид.

Той щеше да й отвърне рязко, може би по-рязко, отколкото тя заслужаваше, но очите му се спряха на съседската порта, дето бе запрял файтонът на французкото консулство, и ядът му мигновено се смени с ирония.