Стефан Дичев - Пътят към София

- Накъде? Направо? Да вървим, да вървим...

- Щом искате.

На Андреа не му беше до разходки и разговори. Но той не можеше да каже: "Оставете ме, отивам в Горубляне!" Той само погледна подозрително дребничкия чужденец, кимна и зачака нетърпеливо, тъй като Позитано все още не се откъсваше от стобора, надничаше над него и заинтересувано се взираше в нещо.

- Ето и тука! - рече той и показа гъсто разпречените двуколки на пожарникарската служба. Зад буретата с вода, под сянката на широкия навес, виреха ръчки няколко примитивни помпи със завити около тях дебели маркучи. Коне не се виждаха, яхърът им се намираше от другата страна на пристройките, ала вятърът на вълни донасяше оттам остра, противна миризма на пикоч и тор.

- За тулумбите ли говорите, господине?

- Да, да... тулумбите, млади приятелю! Страстта на моята младост!

Андреа го изгледа с присвити очи. Шегува ли се или не е с целия си?

- Фамилията ми е от Апулия - каза маркизът, словоохотлив и многозначителен както винаги. - До Бари има едно старо градче, Мола, там прекарах хубавата буйна младост!..

- Е, щом казвате, че има, сигурно има! Но каква е връзката между вашата Мола и нашите тулумби? Това не го разбирам!

- О да, да! - хвана го веднага под ръка Позитано и закрачи редом с него. - Има, да! В Мола на времето аз бях началник... Il capitano!

- Не знаех, че сте военен...

- Не, не военен! Капитан на градската пожарна команда!

Тоя синьор маркиз е смахнат, реши Андреа и внезапно изпита още по-живо любопитство към него. Чудно, че не съм го забелязал досега... У нас кои са пожарникарите? Да, все нехранимайковци, припомняше си ги той. Черният Кьор Мустафа... и оня разбойник Кабахатлията, и двамата кюрди, дето смърдят на гранясала лой... Подпалят някоя българска къща, а после тичат да я гасят. И първом парите!.. Той се сети за Горубляне, помисли си, че не само селото, но и душите на хората са изгорели и свъси вежди.

Гласно каза:

- Много ли пожари изгасихте?

- Не, драги... Уви, не! За шест години - четири пожара.

- Няма и по един на година!

- Да, няма! Къщите са каменни в Мола, пък и там печки не употребяват, топло е... Затова само четири! Но инак бе хубаво: униформите, строят, тръбата, да, особено трепетът... Пък и ние бяхме млади!

- Излиза, че са ви платили повече, отколкото сте изгасили.

- Платили? Вие мислите...? А, не! - разсмя се Позитано, пусна го и махна с ръце. - Драги ми, млади приятелю! Та това беше така... една доброволна, да, почетна длъжност. И после... ние тогава влагахме съвсем друг смисъл в нея... За друго ни служеше нашата команда. И не само тя! Още разните корпорации, които образувахме... И за друго послужиха те на нашата Италия!

Андреа забави крачката си, почака. Но маркиз Позитано беше извил глава към входа на мютесарифския конак, дето влизаха и излизаха офицери, трепкаше с бухналите си мустаци и като че ли нарочно мълчеше.

- Казахте: и за друго послужиха... Дали ви разбирам правилно, господин консул е?

- Няма нищо трудно за разбиране, млади приятелю! Та тогава... да, ние се борехме за обединение, за независимост... Гарибалди, Мацини - надявам се, знаете тия имена?

- Дали ги знам!..

И други имена знам аз! - беше готов да извика Андреа, но навреме се опомни.

- И вие използувахте тези невинни сдружения като тайни...?

- Сега всичко ви е ясно!

- И пожарникарството?

- И пожарникарството, млади приятелю! Нали ви казах: капитан, поручик... Но всъщност да гасиш огъня е благородно дело, нали? Човек преживява такива трепети... А пропо - спря се и сниши глас Позитано. - Чули ли сте нещо за някакъв пожар?

Очите им се срещнаха, но нито единият, нито другият отмести поглед.

- И вие знаете? - промълви беззвучно Андреа.

- Знам.

- Това, господине, е една... една... не, няма такава дума! Дивите зверове, и те само от нужда го правят, а тия...

- Разпространило ли се е вече?

- Да. Аз отивам там.

- Не, не отивайте - рече бързо маркизът и замълча, докато отминат група турски офицери, а след тях и двама от строителите на железницата. Единият го поздрави по италиански и той му отговори нещо, като махаше с ръка. После, без да имаше нужда, все тъй тихо продължи:

- Не отивайте, искам да кажа, не отивайте днес! Утре идете!

- Защо? Какво е станало още?

- А, нищо, нищо... Случайно чух, че генерал Бейкър е присъствувал на произшествието - употребявам думата произшествие като по-неутрална. Тая сутрин той е обърнал внимание на Джани бей и по негово...

- А кой е тоя Бейкър? За първи път го чувам.

- Сигурно, ще ви се случи да го чуете още много пъти, млади приятелю! Кой е Бейкър ли? Той е един много изискан джентълмен... Както всички тях - много изискан... Преди малко аз имах високата чест да се запозная с него и с приятеля му. Кой е пък приятелят му ли? Някакъв ловец! Оригинал! Има си свои идеи, но инак изглежда добро момче - A good boy! - повтори той, сякаш това беше капакът на мисълта му.