Стефан Дичев - Пътят към София

И запретнатият брадясал ханджия беше там, макар очите му да се извръщаха все към предната част на кръчмата. Той пръв забеляза Андреа.

- Карайте... продължавайте - подкани той занемелите шопи. - Че това е даскалът... наш човек е. Научи ли, даскале? Научи ли, брате?..

- Научих - рече Андреа и приближи. - Те оттам ли са?

- Как ще са оттам! Оттам никого не пускат да дойде... Сядай, сядай, ей ти стол!.. Ракия ли ще пиеш или да ти донеса мастика?

- Не пия вече!

Ханджията го погледна учудено, недоверчиво, насили се да се усмихне и сложи пред него голям каленик, па го напълни със сливовица. Но Андреа го отмести настрана.

- Е разправяйте де!

- Ами стана, каквато стана; добре, че и нас не закачи - рече най-възрастният от белодрешковците, мъж с керемидено и сухо лице. - Черкези, нали ги знаеш, какво има да я разправяме.

- Много ли бяха?

- Бе, едни казват много - до сто ги наброяват...

- Как сто, нане! Ами онези, дето после дойдоха? - пресече го друг, по-млад, дългурест и пипонест, с рядко набола брада.

- Те, онези дойдоха наготово, Стойне!

Кои бяха първите, кои вторите, Андреа не знаеше, пък и за него това не беше от значение. Но той все по-развълнувано прехвърляше поглед от единия на другия шоп и в буйното му въображение препускаха побеснели черкези, обграждаха безпомощното село, стреляха и палеха.

- А вие... вие видяхте ли ги? - попита той, като несъзнателно се протегна за каленика и го притегли към себе си.

- Женорята ги видели... Ние бяхме за дърва...

Те разправяха как пушеците от пожара се носели чак до тяхното село. А после Стойне Дългиот се престраши и каза (той го беше сторил преди, но хубавите градски дрехи на Андреа сега го смущаваха), че вечерта се бил промъкнал с още неколцина до Горубляне и видял там какво е останало.

- Речи го, десетина къщи! Пък людете, като пощурели!..

- А те, нашите... не са ли се съпротивлявали? Чак толкоз ли са нямали оръжие?..

Стойне се поколеба.

- То пушнала там някоя друга пушка - рече той след минутка мълчание, - но да не са пушкали по-харно.

- Какво приказваш!.. Ония пладнешки разбойници връхлитат върху им... а вие... да не са пушкали!.. Народе, опомни се, опомни се, народе заспал!

- То... опомни се, ама като взели, та убили неколцина от ония... Проумява ли главата ти: убили мюсюлмани!..

- Всичките да са избили! Да не ги жалиш?

- Шшт! - извика изплашено бай Анани и бързешком погледна към преддверието на хана.

- Горублянци жаля, даскале. Лошо им се пише - поклати глава старият шоп, а с него и Стойне, и мълчалият досега трети, широкоплещест и як мъжага. - Тия заптии, дето ги срещнахме на ранина, по тъмно - едни, че после други, - къде отиват, мислиш ти? За какво отиват?

- Заптиите? А, да! Заптиите, те винаги... - И Андреа занемя.

Внезапно, сякаш бяха раздрали някаква завеса пред очите му, той видя всичко в оня жесток и безмилостен ред, в който би трябвало да го види още веднага, ако да не беше така погълнат от своите мисли. Черкезите нападат селото, селяните се бранят - и пак нападнатите виновни... Какво щеше да стане сега? Той огледа мрачните, разстроени лица на шопите, на ханджията, на клетия Герасим Кундурджията, комуто турци бяха задигнали щерката преди година и оттогава се пропи, на престарелия поп Христо със занесения поглед... Да, какво щеше да се случи? Всички очи край него го казваха: каквото се е случвало винаги, щом раята дръзне да дигне ръка, па макар и да се опази от разбойници.

- Хора - извика разчувствувано Андреа. - Братя!.. - Гласът му измени от вълнение. Той дигна каленика и отпи жадно от ракията. - Слушайте, иде краят им...

- Иде, иде, ама не се види - изпъшка ханджията. Той навярно имаше близки в Горубляне - я брат, я сестра, но знай ли какво е станало с тях? В сумрака на ниската вътрешна стая очите му сухо и злобно блестяха.

- От сигурно място научих, бай Анани! Дядо попе... Герасиме... Чувайте!..

- Кажи де, кажи...

- Плевен изцяло е обкръжен! Руснаците са вземали Дъбниците, Телиш... Руснаците са в Ябланица, братя!

- Ябланица? Че де е това Ябланица?

- Зад Етрополе! Ходил съм там - кимна бай Анани.

Ходил бе на времето и поп Христо. Той дори искаше да разправи някаква история от старото време, но Герасим го прекъсна с фъфленето си:

- Чакай, бе дядо попе!.. И к'во... а? Казвай...

Като все повече се разпалваше, Андреа разправи всичко, научено от Дяко: и за войната, и за бъдещето на града, че ще стане столица на освободената държава. От време на време той се опираше, отпиваше от ракията си, която ханджията веднага доливаше, срещаше очите на занемелите от изненада мъже и сам се възпламеняваше от тях, после подхващаше още по-разгорещен, още по-убеден в това, което говореше, прибавяше към разказа собствените си желания, собствените си чувства и беше дваж по-увлекателен.