Стефан Дичев - Пътят към София

Някакъв глас го стресна.

- Хей, гяур! - викаше един от конниците, адютант изглежда на големците. - Приближи! Негово превъзходителство...

Него викаха - той е гяурът!.. Андреа стреснато излезе из буренака и приближи по разкъртения път към конниците.

- Говорите ли по турски? - попита къдробрадият дълголик паша. Той беше значително по-млад от дребничкия с дебелата зигзаговидна маршалска нашивка и нещо в погледа му, настойчив и прям, се стори познато на Андреа.

- Говоря, паша ефенди.

- Спомняш ли си тук, на това място, да е дигана бесилка?

Тръпка разтърси Андреа. За бесилката на Дякона Левски пита! Знае я!.. А кой е той? Защо я помни?..

- Преди пет години, паша ефенди! Тук обесиха...

- Знам - прекъсна го с ръка младият паша и по тоя жест, по това нетърпение, Андреа мигновено си спомни. Шакир бей! Съдията на Левски!..

Той вторачи поглед в лицето му - в това омразно левантийско лице, което в ония дни толкова пъти го беше стряскало насън, - ала младият паша изви коня си, пришпори го и като продължи да разправя оживено и почтително нещо на малкия маршал, те всички подкараха към града.

- Бягай настрана, бре гяурино!.. Какво си зяпнал!

Един от конниците пътем блъсна с крак Андреа. Той залитна към буренака. Едва се удържа да не падне. Лицето му побледня и посивя от мрачна безсилна ярост. Но какво може да направи? За първи път ли е? И само до него ли? Той се върна на пътя, а очите му не се откъсваха от наперените конници, които, един по един се закриваха зад военната фурна. Гледаше ги с омраза, с ожесточение. А в ума му трескаво зрееше една мисъл. Каква фаталност! - повтаряше си той. Същият Шакир, да! Пристига, ето го, трябва да отбранява именно тоя град... И че се срещнахме с него тъкмо тука, на това свято място?! Да, безсъмнено и това е фаталност!..

Той почака, докато се закри целият конвой, после тръгна решително назад, ала не след конниците, а сви към Буюк джамия, защото неудържимо почувствува, че трябва да види Климент.

И сега Андреа се беше спрял при джамията да гледа разтоварването на мунициите.

- Защо стоиш тука?

Беше гласът на брат му. Той се извърна.

- А, ти ли си? Гледай!

- Върви! Върви!

Докторът го хвана под ръка и го поведе в избикол покрай джамията.

- Чакай! Какво си се разбързал?

- Ти какво искаш! Да те пипне някой от хората на Джани бей?..

- За склада ли? - разсмя се Андреа.

- Да, за склада. Тъкмо сега...

- Ще съм го заслужил, признавам. - И оживеното лице на Андреа стана напрегнато, сериозно. - Добре, че го видях тоя склад - зашепна той, при все че надлъж по улицата се виждаха само жени и деца. - Чувай, братко! Аз и без това идех да ти кажа, че не може така - трябва да направим нещо! Но тоя склад... Помисли си! Каква полза ще е за нашите, ако го подпалим!..

- Тихо, не говори глупости.

- Ти наричаш това глупости?

- Предпочитам да не разговаряме...

- Но, човече, ти представяш ли си какво ще е, ако нощес ливнем една тенекия газ и пуснем вътре парче горяща прахан... Пресметни... Най-малко пет хиляди сандъка с патрони има вътре! - рече той убедено и личеше си, че в бурното му въображение всичко е премислено.

Климент неволно се спря.

- Андреа!

- Съгласен...?

- Забравяш, че над подземието има болница.

Турска болница!

- Турска, но болница, Андреа! Там са повече от хиляда и петстотин ранени...

- ... всеки от които е изтребвал народа ни, откак се е родил!.. Всеки от които е убивал наши освободители!.. И оздравее ли, пак ще стреля, пак ще изтребва!..

- Прав си, но не мога. Не съм съгласен, човещината го забранява.

- Човещина? Човещината... Тяхната... дето миналата година с топор е сякла главите в Батак... дето деца на маждрак е пекла...

- Ти луд ли си, млъкни!

- Пет столетия... цели пет столетия тая тяхна човещина...

- Млъкни! Андреа, ето - файтон иде, млъкни!

След тях подскачаше по калдъръма и бързо приближаваше файтон със заптие на капрата. Зад заптието стърчаха два цилиндъра и когато файтонът приближи, видя се, че в него са Сен Клер и доктор Грин, който държеше на коленете си тумбеста кожена чанта. Срещу им, пристегнат и с искрящи очи, седеше комендантският адютант капитан Амир и нещо говореше.

С привично, мигновено преобразило го и любезно изражение Климент ги дочака и кимна за поздрав, сякаш казваше: "Успех в работата!" От файтона отвърнаха на поздрава му сдържано. Само цивилният майор се усмихна по обичая си, докато погледът му се плъзна от Климент и внимателно се задържа на брат му, който едва прикриваше възбуждението си.