Шарлот Бронте - Шърли

— Срещали ли сте го някога?

— С радост бих го срещнала по всяко време — колкото е по-извисен от мен, толкова по-добре; унизително е да се навеждаш, а да впериш поглед нагоре, е славно нещо. Това, което ме тревожи, е, че когато се опитвам да се възхищавам, се обърквам, а когато съм настроена религиозно, има само лъжливи богове за почитане. Не искам да бъда езичница.

— Мис Кийлдар, ще влезете ли? Намираме се точно пред дома ми.

— Днес не. Но утре ще дойда да ви взема, за да прекарате вечерта с мен. Каролайн Хелстоун, ако вие сте това, което в момента ми се струва, че сте, тогава ние ще си подхождаме. Никога преди не съм успявала да разговарям с една млада дама тъй, както разговарях с вас тази сутрин. Целунете ме — и довиждане.

Мисис Прайър бе също така предразположена да задълбочи познанството си с Каролайн, както и Шърли. Тя, която избягваше всякакви посещения, един ден се появи в дома на пастора. Дойде следобед, когато се бе случило така, че пасторът отсъствуваше. Денят беше доста задушен; горещината я беше зачервила, а и тя бе допълнително смутена от обстоятелството, че влиза в чужд дом. Личеше си, че притежава навиците на затворен и саможив човек. Когато мис Хелстоун се присъедини към нея в гостната, тя забеляза, че гостенката й бе седнала на дивана, като потръпваше и си вееше с кърпичката, борейки се вероятно с някакво нервно безпокойство, което сякаш заплашваше да се превърне в истерия.

Каролайн малко се позачуди от подобна липса на самоконтрол у човек на такава възраст, а също и от липсата на физическа издръжливост у жена, която изглеждаше съвсем здрава. Мисис Прайър побърза да изтъкне умората от разходката, горещото време и тъй нататък, като причини за моментното си неразположение. И докато тя отново и отново изброяваше причините за отпадналостта си по-скоро припряно, отколкото ясно, Каролайн внимателно се постара да й помогне да се съвземе, като разтвори шала и свали бонето й. Внимание от подобен характер мисис Прайър не би приела от всеки — по принцип тя се отдръпваше от всяко докосване или прекалена близост с някаква смесица от смущение и хладина, които съвсем не бяха насърчителни за този, който предлагаше помощта си. Но към малката и лека ръка на мис Хелстоун тя се отнесе хрисимо и дори видимо се успокои от допира й. След няколко минути престана да потреперва, замълча и някак притихна.

Когато възстанови нормалното си състояние, мисис Прайър започна разговор на обикновени теми. В по-разнородна компания тя рядко вземаше думата; когато пък се налагаше да говори, правеше това с напрегнатост и често пъти не особено добре; затова пък в диалози се проявяваше като добър събеседник — езикът й, винаги малко официален, бе добре подбран, чувствата й бяха сдържани, а изказванията й — разнообразни и достоверни. Каролайн я слушаше с много по-голямо удоволствие, отколкото бе очаквала.

На стената, срещу която бяха седнали, висяха три картини. В средата, над камината, бе портретът на една дама, а другите две бяха портрети на мъже.

— Много красиво лице — каза мисис Прайър, като наруши кратката пауза, настъпила след половинчасовия оживен разговор. — Чертите му могат да се нарекат съвършени. Длетото на нито един скулптор не би могло да ги направи по-хубави. Предполагам, че е портрет от натура, нали?

— Това е портрет на мисис Хелстоун.

— На мисис Матюсън Хелстоун? Съпругата на чичо ви?

— Да. Казват, че приликата е много голяма. Преди женитбата си тя е била смятана за най-красивата жена в околността.

— Бих казала, че наистина е заслужавала това отличие — какви правилни черти! В това лице обаче има нещо пасивно. Моделът едва ли е бил онова, което хората наричат „жена с дух“.

— Мисля, че е била изключително сдържана и тиха.

— Човек трудно би предположил, мила моя, че изборът на чичо ви е могъл да попадне на партньор с подобен характер. Той не е ли човек, комуто допада оживлението на някой по-весел разговор?

— Да, в компания това е така. Но той винаги казва, че не би могъл да се справи с приказлива съпруга — в домът си желае спокойствие. Според него човек излизал навън, за се наприказва, а у дома си се връщал, за да почете и поразмишлява.

— Бях чувала, струва ми се, че мисис Матюсън Хелстоун живяла само няколко години след брака си. Така ли е?

— Около пет години.

— Е добре, мила моя — продължи мисис Прайър, като се надигна, за да си върви, — бих искала да вярвам, че сте разбрали желанието ни да бъдете честа гостенка във Фийлдхед. Надявам се, че ще бъде така. Сигурно се чувствувате самотна тук, след като около вас няма никаква родственица, и вероятно прекарвате повечето от времето си в уединение.