Шарлот Бронте - Шърли

— Нашата Англия е един прекрасен остров — каза Шърли, — а Йоркшир е едно от най-прекрасните му кътчета.

— И вие ли сте от Йоркшир?

— Да, аз съм йоркширка по рождение и кръв. Пет поколения от моя род спят вечен сън под плочите на Църквата в Брайърфийлд, а аз съм поела първата си глътка въздух в старото имение зад нас.

При тези думи Каролайн протегна напред ръката си, която бе поета и стисната с готовност.

— Ние сме от едни край — каза тя.

— Да — съгласи се Шърли, като кимна сериозно слава — А това — попита тя, сочейки към гората — това Нънуд ли е?

— Ходили ли сте някога там?

— Много пъти.

— В самите и дебри?

— Да.

— И какво има там?

— Все едно, че си се озовал в бивака на горските синове на великана Анак. Дърветата са огромни и стари. Когато застанеш до дънера им, струва ти се, че върховете им опират в някакъв друг свят — стволовете им са неподвижни като стълбове, а клоните им се поклащат при всеки повей. Дори и в най-голямото затишие листата им никога не остават спокойни, а при силен вятър сякаш някакъв потоп, сякаш самото море се бунтува над теб.

— Там не е ли било едно от убежищата на Робин Худ?

— Да, това място още пази спомена за него. Когато човек навлезе в Нънуд, мис Кийлдар, той се връща в дните на отминалото време. Виждате ли една падина сред короните на дърветата, ей там в средата?

— Да, съвсем ясно.

— Това е една котловина, подобна на дълбока чаша, обрасла с трева, която е зелена и ниска като чимовете на тази поляна; най-старите дървета, корубести и могъщи, ограждат високите части на тази котловина; а на дъното й се намират развалините на един женски манастир.

— Ще отидем заедно — само вие и аз, Каролайн — в тази гора някое лятно утро и ще прекараме там целия ден. Можем да си вземем моливи, листи за рисуване и някоя интересна книга за четене; ще вземем, разбира се, и нещо за ядене. Имам две малки кошнички, в които мисис Джил, моята икономка, може да сложи храната ни, и всяка ще носи своята. Надявам се, че няма да се уморите от една такава дълга разходка?

— О, не. Особено ако си почиваме през целия ден в гората и надзърнем в най-приятните й кътчета — зная къде можем да съберем лешници, къде изобилствуват дивите ягоди, зная някои усамотени полянки, където едва ли е стъпвал човешки крак, покрити със странен мъх, на места жълт, сякаш позлатен, на места оловносив, а другаде — зелен като изумруд. Зная къде има дървета, които пленяват погледа със своя изумителен, приказно живописен вид — изкорубени дъбове, нежни брези, събрани заедно в пълна с контрасти картина; ясени, величествени като кралски особи, самотно възправили снаги — престарели гиганти, обвити в яркозелени плащове от бръшлян. Бих могла да ви бъда водач, мис Кийлдар.

— Няма ли да ви бъде скучно само с мен?

— В никакъв случай. Мисля, че ще си допаднем — а нима съществува човек, чието присъствие не би ни развалило удоволствието?

— Наистина не познавам никого на нашите години, поне нито една дама, а що се отнася до мъже…

— Един излет придобива съвсем друг характер, когато в компанията има и мъже — прекъсна я Каролайн.

— Съгласна съм с вас — тогава наистина се получава нещо съвсем различно от това, което имаме предвид.

— Ние просто отиваме, за да видим старите дървета и развалините, да се потопим в атмосферата на миналото, заобиколени от древна тишина и преди всичко от спокойствие.

— Права сте. Присъствието на мъже, струва ми се, би прогонило всякакво очарование. Ако те са неподходящи като например вашия Малоун, вашите млади господа Сайкс и Уин, тогава спокойствието отстъпва място на раздразнението. Ако са подходящи, пак има някаква разлика, която трудно мога да обясня — тя лесно може да се почувствува, но не е толкова лесно да се опише.

— Първото нещо е, че забравяме природата.

— А тогава и природата забравя за нас. Тя закрива широкото си спокойно чело с тъмен воал, потулва лицето си и ни лишава от тихата радост, с която, ако боготворим само нея, би изпълнила сърцата ни.

— И какво ни дава вместо това?

— Повече въодушевление и безпокойство, едно вълнение, което кара часовете да отлитат, и една тревога, която обърква техния спокоен ход.

— Способността да сме щастливи зависи до голяма степен от самите нас — мъдро отбеляза Каролайн. — Била съм в Нънуд с многобройна компания — всичките курати, някои други господа от околността и най-различни дами; тогава този излет ми се стори непоносимо скучен и нелеп; ходила съм и съвсем сама или пък заедно с Фани, която седеше в дърварската хижа, за да бродила или за да си приказва с жената там, докато аз се скитах наоколо и рисувах или пък четях; тогава през целия ден изпитвах някакво тихо щастие. Но тогава, преди две години, бях млада.