Шарлот Бронте - Шърли

— Но, мис Кийлдар, къде се научихте да свирите с уста? Трябва да сте придобили този навик с идването си в Йоркшир. Никога преди това не съм ви улавяла в подобно провинение.

— О! Зная да свиря доста отдавна.

— Кой ви научи?

— Никой. Научих се, като слушах, но бях позабравила. Снощи обаче, както си вървях към къщи по алеята, чух един джентълмен да си подсвирква тази мелодия в полето, от другата страна на оградата, и тя ме накара да си припомня своето умение.

— Кой беше този джентълмен?

— Наоколо има само един джентълмен, госпожо, и това е мистър Мур; поне е единственият джентълмен без бели коси. Моите двама почитаеми любимци, мистър Хелстоун и мистър Йорк, несъмнено са прекрасни стари кавалери, безкрайно по-добри, от който и да е друг глупав младок.

Мисис Прайър запази мълчание.

— На вас, госпожо, мистър Хелстоун не ви се харесва, така ли?

— Скъпа моя, постът на мистър Хелстоун го прави добре защитен от всякаква критика.

— Вие обикновено решавате да напуснете стаята, когато оповестят пристигането му.

— Ще излизате ли на разходка тази сутрин, мила?

— Да, ще отида до дома на пастора, за да подиря Каролайн и да я накарам да се раздвижи малко — Ще й предложа разходка из ветровитите ливади на Нанъли.

— Ако отивате в тази посока, скъпа моя, имайте добрината да напомните на мис Хелстоун да се загърне добре, тъй като отново е излязъл вятър, а ми се струва, че тя има нужда от грижи.

— Ще бъде изпълнено до най-малката подробност, мисис Прайър. Впрочем вие няма ли да ни придружите?

— Не любов моя; само ще ви задържам — възпълна съм и не мога да вървя толкова бързо, колкото вие бихте желали.

Шърли лесно успя да убеди Каролайн да излезе с нея и когато бяха вече на безлюдния път, закрачили по обширните и пусти поляни на Нанъли, тя също толкова лесно успя да я въвлече в разговор. След като преодоля първоначалното чувство на стеснение, Каролайн скоро изпита удоволствие от разговора си с мис Кийлдар. Още първата размяна на незначителни реплики бе достатъчна, за да даде на всяка една от тях представа за нейната събеседница. Шърли заяви, че харесва зелената шир на поляните, а дори още повече затревените хребети на хълмовете, тъй като те й напомняли на затревените бърда — била виждала подобна местност по време на пътешествията си близо до границата с Шотландия; Особено добре си спомняше една местност, през която бе бродила в дългия следобед на горещ, но облачен летен ден — бяха пътували от пладне до залез-слънце из места, които изглеждаха като безкрайна пустош и в които не бяха видели нищо друго, освен диви овце, не бяха чули нищо друго, освен крясъците на диви птици.

— Зная как изглеждат тия места в такъв ден — каза Каролайн. — Те са моравочерни на цвят, а небето е по-тъмно, почти сиво-синкаво.

— Да, тъкмо сиво-синкаво, а облаците са с медночервени краища, като тук-там се появява по някой бял проблясък, по-страшен и от огненото зарево, който, ако гледаш в него, сякаш ей сега ще избухне в ослепителна светкавица.

— Имаше ли гръмотевици?

— Чуваше се далечен тътен, но бурята се разрази чак вечерта, след като вече бяхме стигнали до хана, който представляваше една самотна постройка в подножието на някакъв хълм.

— Видяхте ли как облаците се спускат над планината?

— Да, стоях до прозореца и ги наблюдавах. Хълмовете бяха сякаш забулени в тъмна мъгла, а когато дъждът започна да пада на бели струи, те изведнъж изчезнаха, сякаш бяха измити от този свят.

— Виждала съм такива бури в хълмисти места в Йоркшир. Когато бушуват най-силно, когато небето се излива, а земята е залята от вода, тогава си спомням за потопа.

— След подобни урагани, когато природата отново притихва, те обзема едно особено чувство, сякаш отново се връщаш към живота, а сред разпръскващите се облаци се промъква успокоително сияние като нежно доказателство за това, че слънцето не е угаснало.

— Мис Кийлдар, спрете и погледнете надолу към долината на Нанъли и гората.

Двете застанаха на края на поляната и отправиха погледи към долината в ниското, нагиздена в майска премяна, към множеството ливади, някои обсипани с маргаритки, други позлатени с лютичета — в този ден зеленината се усмихваше с цялата си свежест, окъпана от слънчевата светлина, а над нея игриво се сипеха прозрачни смарагдови и кехлибарени лъчи. Над Нънуд — самотна останка от древна британска гора в една област, чиито равнини някога са били покрити с горски върхари, а хълмовете и обрасли с висок до гърдите храсталак — бе надвиснала сянката на облак; хълмовете в далечината бяха покрити със слънчеви петна, а хоризонтът — засенчен и обагрен в седефен цвят; сребристосини, светломорави, мимолетни зелени и розови оттенъци се преплитаха в бялото руно на облаците и чисти като девствен сняг мамеха окото, сякаш пред него за миг се разкриваха небесните дълбини. Ласката на вятъра върху лицата бе свежа, приятна и ободрителна.