Шарлот Бронте - Шърли

— Синове мои — каза той, — един от вас ще трябва да напусне този дом, ако това се повтори. Няма да търпя под своя покрив борба като тази между Каин и Авел.

Сега вече Мартин се остави да го отведат — тялото го болеше. Той бе най-малкият и най-крехкият, но хладнокръвието не го беше напуснало и се държеше достойно; дори се усмихваше, доволен, че най-трудната част от задачата, която си бе наумил, се намираше вече зад гърба му.

В хода на утрото за миг го обзе колебание, „Не си струва да си създавам неприятности заради тази Каролайн“ — помисли си той. Ала четвърт час след това Мартин отново бе в гостната, загледан в портрета на жената с поразрошени кичури и с очи, помръкнали от безнадеждност. „Да — каза си той, — накарах я да плаче, да трепери, дори едва не припадна, но преди да се разделя с нея, ще направя така, че да видя усмивката й. Освен това иска ми се да надхитря това женско царство вкъщи.“

Веднага след обеда мисис Йорк изпълни предположенията на сина си и се оттегли в своята стая. Сега дойде ред на Хортенз.

Тази дама току-що се бе настанила удобно в задната всекидневна и се бе заловила с кърпене на чорапи, когато Мартин, който се бе изтегнал на дивана с книга в ръка (според собствените му думи той все още усещаше известно неразположение) и с чувствената отпуснатост на някой новоизлюпен паша, вдигна поглед и лениво поде разговор за Сара, прислужницата в дома на Хортенз. В хода на една дълга словесна разходка той намекна, че според слуховете тази девойка имала трима обожатели — Фредерик Мъргатройд, Джеремая Пигхилс и Джон, който бил син на Мели, която била дъщеря на Хана, която пък била дъщеря на Деб, и че мис Ман била потвърдила със сигурност, че сега, когато това момиче било оставено съвсем само да се грижи за дома в клисурата, то често канело там обожателите си на гощавка, като ги черпело с най-доброто, което домът предлагал.

Повече от това не беше необходимо. Хортенз не би могла да преживее и един час, без да политне към мястото на тези нечестиви деяния и лично да провери как стоят нещата. Оставаше мисис Хорсфол.

Вече пълен господар на положението, Мартин измъкна от кошницата на майка си връзка ключове. С тях той отвори стенния шкаф, извади оттам една черна бутилка и малка чашка, постави ги на масата, пъргаво се изкачи по стъпалата, отправи се към вратата на стаята, в която лежеше мистър Мур, почука и насреща му застана фигурата на болногледачката.

— Ако желаете, госпожо, можете да отскочите до задната всекидневна, където ще имате възможността да се подкрепите. Никой няма да ви безпокои — всички са извън дома.

Той проследи с поглед как тя слезе по стъпалата и влезе в задната стая, след което сам затвори вратата. Сега бе уверен, че мисис Хорсфол е на сигурно място.

Трудната работа бе свършена — беше дошло време за удоволствието. Той грабна шапката си и се отправи към гората.

Още нямаше три и половина. Утрото бе обещавало хубаво време, но сега се бе смрачило — започваше да снежи. Духаше студен вятър и гората имаше неприветлив вид, а старото дърво изглеждаше помръкнало. Въпреки това сянката, която то хвърляше напряко на пътеката, допадна на Мартин — той намираше някакво очарование в призрачния вид на оживелия от вятъра дъб.

Наложи се да чака. Закрачи напред-назад, а снежинките падаха все по-бързо и по-бързо. Вятърът, който допреди малко само въздишаше, сега вече жаловито стенеше.

„Закъснява — промърмори на себе си той, докато оглеждаше тясната пътека. — Питам се, за какво толкова ми е притрябвало да я виждам? Тя не идва заради мен. Но аз имам власт над нея и искам да дойде тук, за да мога да се възползувам от тази власт.“

Мартин продължи да се разхожда.

„А пък ако не дойде — поднови монолога си той след известно време, — само ще си навлече омразата и презрението ми.“

Мартин чу църковния часовник да удря четири. Някакви стъпки, толкова леки, че ако не бе шумоленето на листата под тях, навярно нямаше да се чуят, сложиха край на нетърпението му. Вятърът вече духаше много силно, а плътната бяла вихрушка закриваше всичко от погледа. Но тя вървеше решително и смело напред.

— Е, Мартин — попита нетърпеливо Каролайн, — как е той?

„Странно как се тревожи тя за него. Изглежда, заслепяващият сняг и щипещият студ за нея не представляват нищо — премина през ума му. — И все пак лицето и е като на невръстно момиченце, както би казала майка ми. Как ми се иска да имам някакво наметало, за да я загърна с него.“