Шарлот Бронте - Шърли

Зает със собствените си мисли, той остави въпроса на мис Хелстоун без отговор.

— Бяхте ли при него?

— Не.

— О! Но нали ми обещахте!

— Възнамерявам да направя нещо по-добро за вас. Не ви ли казах, че нямам желание да го виждам?

— Но ще мине толкова време, преди да мога да узная нещо със сигурност за него, а вече се уморих да чакам. Мартин, моля ви, идете при него и му предайте поздрави от Каролайн Хелстоун; кажете му, че тя желае да узнае как е той и дали може да направи нещо за подобряване на състоянието му.

— Няма да го направя.

— Променен сте — снощи бяхте така приятелски настроен.

— Хайде да тръгваме. Не трябва да стоим в тази гора, защото е много студено.

— Но преди да си замина, обещайте ми да дойдете отново утре с вести за него.

— Невъзможно. Прекалено съм болнав, за да мога да идвам на такива срещи през зимата. Ако знаехте как ме боляха гърдите тази сутрин и как останах без закуска, и как, освен това пострадах, тогава щяхте да разберете защо не трябва да ме карате да идвам тук в снега. Казах ви, хайде да тръгваме.

— Наистина ли сте болнав, Мартин?

— Нима нямам такъв вид?

— Бузите ви са розови.

— Това е от треската. Идвате ли, или не?

— Къде?

— С мен. Цял глупак съм, че не си донесох наметало — щях да ви загърна с него.

— Вие се прибирате, а най-краткият път за мен е в обратната посока.

— Дайте ми ръката си. Аз ще се погрижа за вас.

— Но зидът… плетът… катеренето е толкова трудно нещо, а вие сте твърде малък и слаб, за да ми помогнете, без да се нараните.

— Вие ще минете през портата.

— Но…

— Но! Но! Ще ми се доверите ли, или не?

Тя го погледна в очите.

— Струва ми се, че да. Готова съм на всичко, само не и да се върна толкова разтревожена, колкото дойдох.

— За това не отговарям. Но мога да ви обещая едно — оставете на мен и ще видите Мур със собствените си очи.

— Ще го видя? Аз?

— Да, вие.

— Но, мили Мартин, той знае ли?

— А! Сега пък съм мил. Не, не знае.

— Ами майка ви и останалите?

— Всичко е наред.

Каролайн потъна в продължителен мълчалив размисъл, но не се отдели от водача си. Вече се виждаше Брайърмейнс.

— Решихте ли се? — попита той.

Тя мълчеше.

— Решавайте. Сега е моментът. Уверявам ви, че аз няма да го видя, освен ако не трябва да му съобщя за идването ви.

— Странно момче сте вие, Мартин, както е странна и постъпката ви. Но пък и всичко, което изпитвам от дълго време насам, е странно. Ще го видя.

— След като го казахте, няма да се колебаете или да се откажете, нали?

— Не.

— Хайде тогава. Не се страхувайте да минете покрай прозореца на гостната — никой няма да ви види. Баща ми и Матю са в тъкачницата, Марк е на училище, прислужниците са в задната кухня, мис Мур е у дома си, майка ми е в леглото си, а мисис Хорсфол е на седмото небе. Забележете — няма нужда да звъня. Отварям вратата — вестибюлът е пуст, стълбището — тихо; така е и на горния етаж. Цялата къща, както и обитателите й са омагьосани и аз няма да разваля магията, докато не си тръгнете.

— Мартин, вярвам ви.

— Никога не сте казвали по-добра дума. Позволете ми да поема шала ви — ще изтупам снега от него и ще го изсуша. Измокрена сте и ви е студено на горния етаж огънят гори. Готова ли сте?

— Да.

— Вървете след мен.

Той остави обущата си на изтривалката и изкачи стълбището по чорапи. Каролайн се прокрадна след него с безшумни стъпки — пред тях се намираше галерия с коридор. В дъното на коридора Мартин се спря пред една врата и почука. Наложи се да почука втори и трети път, докато мъжки глас, познат на едного от двамата навън, най-сетне каза:

— Влез.

Момчето бързо се шмугна вътре.

— Мистър Мур, една дама е дошла да пита за вас. Никоя от жените не е наоколо, освен това днес е ден за пране и прислужниците са в задната кухня, покрити от главата до петите със сапунена пяна, затова я поканих да се качи горе.

— Тук ли, сър?

— Тук, сър. Но ако възразявате, тя може пак да слезе долу.

— Нима тук е подходящо място за дами или пък аз мога да я приема в този вид, смешни момко?

— В такъв случай ще я отпратя.

— Почакайте, Мартин! Коя е тя?

— Баба ви от замъка на река Шелда във Фламандия, за която мис Мур винаги си спомня.

— Мартин — чу се най-тих шепот откъм вратата, — не говорете глупости.

— Там ли е тя? — бързо попита Мур, дочул този лек шум.

— Там е, готова да припадне — застанала е на изтривалката пред вратата и е потресена от отсъствието на роднинска обич у вас.