Шарлот Бронте - Шърли

— Кари, карате ме да се усмихвам.

— Усмихнете се, усмихнете се пак. Да ви кажа ли какво бих искала?

— Кажете ми каквото и да е — само говорете. Аз съм Саул 172 172 Саул срещал трудности с първосвещеника Самуил и това го потапяло в меланхолията, която само музиката на Давид можела да разсее (Първа книга Царства, 16:23). — Б.пр. и ще загина без музиката на гласа ви.

— Бих искала да ви докарат у дома и да ви оставят на мен и на майка ми.

— Безценен дар! Не съм се смял, откакто стреляха по мен.

— Боли ли ви, Робърт?

— Вече не толкова много, но съм безнадеждно слаб, а и в душата ми е страшно — мрак, пустота и безсилие властвуват там. Не е ли изписано това на лицето ми? Не изглеждам ли истински призрак?

— Променен сте, но въпреки това бих ви познала, където и да е. И все пак разбирам чувствата ви — аз самата преживях нещо подобно. Откакто се срещнахме, аз също бях много болна.

— Много болна?

— Мислех си, че ще умра. Историята на живота ми като че ли приближаваше към своя край. Всяка вечер, точно в полунощ, се събуждах от ужасни сънища, а книгата лежеше разтворена пред мен на последната си страница, на която пишеше „Край“. Изпитвах странни чувства.

— Сякаш разказвате моите преживявания.

— Струваше ми се, че никога вече няма да ви видя. Бях отслабнала много — толкова, колкото сте вие сега. Не можех да правя нищо сама — не можех нито да стана, нито да легна без чужда помощ, нямах сили дори да се храня, но сега виждате, че съм по-добре.

— Утешителко! Думите ви ми носят тъга и радост. Твърде изнемощял съм, за да кажа какво чувствувам, но докато говорите, аз наистина преливам от чувства.

— Ето аз съм до вас, където мислех, че никога вече не ще мога да бъда. Разговарям с вас, виждам, че ме слушате с желание и ме гледате любезно. Нима можех да разчитам на това? Бях обзета от отчаяние.

Мур въздъхна толкова дълбоко, че въздишката му прозвуча като стон — с ръка закри очите си.

— Господи, пощади ме, за да изкупя вината си!

Такава бе неговата молитва.

— Каква вина?

— Да не говорим за това сега, Кари — все още не съм достатъчно здрав и силен за това. Беше ли мисис Прайър край вас, докато боледувахте?

— Да — отвърна Каролайн с усмивка. — Знаете ли, че тя е майка ми?

— Да, чух. Хортенз ми каза. Но искам да чуя всичко от вас. Чувствувате ли се с нея по-щастлива?

— Как! Мама? Тя ми е толкова скъпа, че просто не мога да го изразя с думи. Бях изцяло отпаднала и тя ме изправи на крака.

— Заслужавам да чуя това в момент, когато едва мога да вдигам ръка до главата си. Заслужавам го.

— Но това не е укор към вас.

— Това е горещ въглен върху главата ми, както и всяка дума, която отправяте към мен, всеки поглед, който озарява прекрасното ви лице. Елате по-близо, Лина и ми дайте ръката си, ако слабите ми пръсти не ви плашат.

Тя пое тези слаби пръсти в двете си малки ръце, наведе глава et les effleura de ses levres 173 173 И ги докосна с устни (фр.) — Б.пр. (тук използувам френски, защото думата „effleurer“ е изискана дума). Мур бе дълбоко трогнат — две големи сълзи се търкулнаха по хлътналите му страни.

— Ще запазя тези неща в сърцето си, Кари. Ще съхраня тази целувка и един ден отново ще ви я припомня.

— Излизайте! — извика Мартин, като отвори вратата. — Хайде, изминаха двадесет минути вместо четвърт час.

— Тя няма да се помръдне от мястото си, глупчо.

— Не смея да остана повече, Робърт.

— Обещавате ли ми, че ще дойдете пак?

— Не, не може — отвърна Мартин. — Не трябва да ви става навик, имам си достатъчно други главоболия. Един път е добре, но не желая да го повторя.

— Вие няма да го повторите?

— Шшт! Не го ядосвайте — ако не беше той, днес нямаше да можем да се видим. Но ще дойда пак, ако имате желание.

— Това е желанието ми, единственото ми желание — единственото, което мога да изпитам.

— Тръгвайте веднага. Чух майка ми да кашля, да става от леглото и да стъпва на пода. Само да ви хване на стълбището, мис Каролайн! Няма да си вземате довиждане (Мартин застана между нея и Мур) — трябва да бягате.

— Шалът ми, Мартин.

— У мен е. Ще ви го наметна, когато стигнете вестибюла.

Той ги раздели. Не им позволи да се сбогуват, и им остави само това, което можеше да се изрази с поглед. Почти понесе Каролайн надолу по стъпалата. Във вестибюла уви шала й около нея и само ако подът на галерията не бе изскърцал под стъпките на майка му и ако онова чувство на стеснителност, продиктувано от истинския, естествен, а следователно и благороден порив на момчешкото му сърце, не го бе възпряло, той щеше да поиска наградата си, щеше да каже: „А сега, мис Каролайн, за всичко това ме възнаградете с една целувка.“ Но преди устните му да произнесат думите, тя вече бе прекосила заснежения път, като по-скоро докосваше, отколкото газеше в преспите.