Шарлот Бронте - Шърли

Радостен или не, Мартин намери време да й се ядоса още веднъж преди края на проповедта — тя нито веднъж не отправи поглед към него или поне той не бе имал щастието да срещне очите й.

„Ако — каза си той, — ако не ме забележи, ако покаже, че не занимавам мислите й, тогава мнението ми за нея ще стане по-лошо и по-неблагоприятно от всякога. Страшно жалко ще е, ако е дошла заради учениците от неделното училище с овчите им физиономии, а не заради мен или пък заради оня мършав дългуч Мур.“

Проповедта привърши, благословията бе произнесена, богомолците се разотидоха, а тя не се бе приближила до него.

Чак сега, когато се запъти към дома си, Мартин почувствува пронизващите игли на снежната вихрушка и ледения дъх на източния вятър.

Най-краткият му път минаваше през едно поле — той бе опасен, защото никой не бе минавал по него преди. Но Мартин нехаеше и се запъти именно оттам.

Близо до втората ограда имаше островче от дървета. Чадър ли бе онова, което се виждаше там? Да, чадър, който едва устояваше срещу поривите на вятъра, а зад него плющяха краищата на сиво наметало. Мартин ехидно се усмихна, докато с мъка се катереше нагоре по стръмния склон на затрупаното със сняг поле, което криеше такива изпитания за краката, сякаш бе част от подстъпите към вулкана Етна. Лицето му имаше неподражаемо изражение, когато, стигнал до оградата, той хладнокръвно се настани върху нея и започна следния разговор — разговор, който му се искаше да трае вечно.

— Мисля, че ще е по-добре да сключим една сделка, да ме замените за мисис Прайър.

— Не бях сигурна дали ще минете оттук, Мартин, но реших да опитам. Немислимо е човек да размени няколко думи на спокойствие в църквата или в църковния двор.

— Съгласна ли сте? Дайте мисис Прайър на майка ми, а пък аз ще надяна полата й, а?

— Ако мога да ви разбера! Защо се сетихте за мисис Прайър?

— Наричате я „мамо“, нали?

— Тя ми е майка.

— Не е възможно. Сигурно е много немарлива и негрижовна майка — мога да бъда пет пъти по-добра майка от нея. Смейте се колкото си искате — нямам нищо против да ви гледам как се смеете. Зъбите ви — мразя грозни зъби, но вашите са прекрасни като бисерна огърлица, при това огърлица, чиито бисери са превъзходни, равни и отлично подбрани.

— Мартин, какво ви става? Мислех, че мъжете от вашето семейство никога не правят комплименти.

— Не са правили до това поколение. Но чувствувам, че май съм призван да тласна в нова посока развитието на рода Йорк. Малко ми поомръзнаха собствените ми прадеди. Семейството ни съществува от четири века — все приказки за Хайрам, който бил син на Хайрам, които бил син на Самюъл, който бил син на Джон, който пък бил син на Зерубабъл Йорк. Всички, от Зерубабъл до последния Хайрам, са били такива, какъвто е баща ми във вашите очи. Преди това е имало един Годфри — притежаваме портрета му, той виси в стаята на Мур. Прилича на мен. Нищо и знаем за характера му, но съм сигурен, че се е различавал от този на неговите потомци. Има дълга къдрава коса и е облечен с вкус, като кралски кавалер. Казах ви, че прилича на мен следователно не е необходимо да добавям, че е с красива външност.

— Но вие не сте красив, Мартин.

— Не съм, но само почакайте да мине малко време. Смятам от днес да започна да развивам и усъвършенствувам личността си — тогава ще видим.

— Вие сте едно много странно и неразгадаемо момче, Мартин. Но не си въобразявайте, че някога ще бъдете красив, защото това няма да стане.

— Смятам да опитам. Но ние говорехме за мисис Прайър — на тоя свят сигурно не съществува по-неподходяща майка от нея, щом хладнокръвно е пуснала дъщеря си да излезе в такова време. Моята бе направо бясна за това, че исках да отида на църква, бе готова да метне кухненската четка подире ми.

— Мама бе много загрижена за мен, но боя се, че се показах твърде непокорна. Нищо не бе в състояние да ме отклони от решението да отида на църква.

— За да ме видите?

— Точно така — не мислех за нищо друго. Много се страхувах да не би снегът да ви възпре и да не дойдете. Не можете да си представите колко щастлива бях, когато ви видях сам-самичък на вашата скамейка.

— Дойдох, за да изпълня дълга си и да дам добър пример на енорията. Значи бяхте непокорна, така ли? Много ми се иска да ви видя непокорна, наистина ми се иска. Нима не бих ви дисциплинирал, ако бяхте под моя власт. Дайте ми чадъра си.

— Не мога да остана дълго — сигурно обедът вкъщи вече е сложен.

— Нашият също. В неделя винаги има нещо топло за обед. Днес има печена патица с ябълков пай и оризов пудинг. Винаги успявам да науча менюто — а пък тези са любимите ми ястия. Но съм готов да ги пожертвувам, ако и вие го направите.