Шарлот Бронте - Шърли

След като посети кухнята и усмири духовете там, Мур се отправи към всекидневната. Предстоеше му да успокои мисис Йорк — задача далеч не толкова лесна, колкото утешаването на прислужниците. Тя седеше там в мрачен гняв, а мислите й бяха заети да изследват бездните на човешката неблагодарност. Той се приближи и се надвеси над нея. Мисис Йорк бе принудена да вдигне глава, макар и само за да го отпрати с гневен поглед. В бледите и изпити черти на лицето му все още се бе запазила някаква красота; искреност и приветливост (да, в момента той се усмихваше) се четяха в хлътналите му очи.

— Довиждане! — каза Мур.

И докато говореше, усмивката му проблесна и се стопи. Сега той не притежаваше желязна власт над чувствата си — и най-малкото вълнение проличаваше в състоянието му на отпадналост.

— И защо ни напускате? — попита мисис Йорк. — Ние ще се грижим за вас, ще направим всичко на този свят за вас, ако останете тук, докато силите ви се възвърнат.

— Довиждане! — повтори той, а после добави: — Бяхте като майка за мен, прегърнете сега своенравния си син.

Като чужденец, какъвто всъщност бе, той първо и подаде едната си страна, а после другата. Тя го целуна.

— Колко грижи ви създадох, какво бреме бях за вас! — промълви Мур.

— Сега сте ми най-голямата грижа, дебелоглави младежо! — бе отговорът. — Питам се на кого ще разчитате у дома си — сестра ви Хортенз знае за тези неща колкото едно дете.

— И слава богу! Грижите, положени за мен тук, ми стигат за цял живот!

На това място влязоха малките момиченца — Джеси със сълзи на очи, а Роуз смълчана, но мрачна. Мур ги изведе в коридора, за да ги успокои, погали и целуне. Той познаваше природата на майка им; мисис Йорк не можеше да понесе в нейно присъствие да галят друго живо същество, а не самата нея, тя би се раздразнила дори ако той погалеше някое котенце пред очите й.

Момчетата се бяха наредили до файтона, когато Мур се качи в него, но с тях той не си взе довиждане, а само каза на мистър Йорк:

— Добре е, че се отървавате от мен. Онзи изстрел не бе щастлив за вас, Йорк — той превърна Брайърмейнс в болница. Ще ви чакам в най-скоро време да ме посетите у дома.

Той вдигна прозореца и файтонът потегли. Подир половин час Мур слезе пред собствената си порта. След като плати на кочияша и освободи файтона, той се облегна за миг на нея, за да си поеме дъх и да помисли.

„Преди шест месеца излязох през тази порта — каза той — като горд, сърдит и разочарован човек. Сега се връщам по-тъжен и по-мъдър, доста слаб, но спокоен. Наоколо ми се простира студен, сив, но безтревожен свят — свят, в който, макар и да не храня големи надежди, поне не се страхувам от нищо. Всички робски опасения за затрудненото ми положение са ме напуснали — дори и да дойде най-лошото, мога да работя, както прави това Джо Скот, и да си вадя честно хляба. В такава съдба виждам трудности, но не и унижение. Преди време за мен разорението бе равносилно на личен позор. Сега не е така — вече зная разликата. Разорението наистина е зло, но такова, за което съм подготвен. Зная деня на идването му, защото съм го изчислил. Мога все още да го отложа с шест месеца, но нито с час повече. Ако до това време нещата се променят — а това е малко вероятно, ако оковите, които сега изглеждат нерушими, поосвободят нашата търговия от желязната си хватка (а от всички неща това е най-невъзможното), тогава все пак бих могъл да победя в тази дълга борба, бих могъл о, господи! Какво ли не бих направил! Но тази мисъл е кратковременна лудост — трябва да погледна нещата с трезви очи. Разорението ще дойде, ще посегне със секирата си към корените на сполуката ми и ще ги отсече. Ще успея да грабна една фиданка, ще прекося океана и ще я посадя в горите на Америка. Луис ще дойде с мен. Само той ли ще ме последва? Не зная, нямам право да питам.“

Мур влезе в къщата.

Бе следобед, но навън вече бе паднал здрач — беззвезден и безлунен здрач, защото макар и сковано от студената прегръдка на сухия черен мраз, небето си бе сложило маска от облаци, която бе застинала и неподвижна. Вирът на тъкачницата също бе притихнал, клисурата бе смълчана, а вътре в къщата бе вече тъмно. Сара бе напалила хубав огън във всекидневната, а в момента правеше чай в кухнята.

— Хортенз — каза Мур, докато сестра му се суетеше и се опитваше да му помогне да си свали палтото, — радвам се да се върна у дома.

Хортенз не почувствува колко необичаен бе изразът, употребен от брат й, който никога преди не бе наричал къщичката им свой дом и комуто се струваше, че малките й размери му налагат ограничения, вместо да му предлагат защита; ала въпреки това всичко, което допринасяше за неговото щастие, я правеше доволна и тя не скри това свое чувство.