Шарлот Бронте - Шърли

— Вижте какво, Мартин, не мога да разбера дявол ли сте, или паж? Как изглежда тя?

— По-скоро като мен, отколкото като вас, тъй като е млада и красива.

— Поканете я вътре. Чувате ли?

— Влезте, мис Каролайн.

— Мис Каролайн! — повтори Мур.

А когато мис Каролайн влезе, тя бе посрещната насред стаята от една висока, слаба и изтощена фигура, която сграбчи и двете й ръце.

— Давам ви четвърт час — каза Мартин, като се оттегляше, — нито минутка повече. Кажете си каквото имате да си казвате в рамките на това време. А докато то изтече, аз ще бъда в галерията. Никой няма да дойде, ще ви пазя. Ако пък настоявате да останете заедно по-дълго време, тогава не отговарям.

Той затвори вратата. В галерията се почувствува като крал — никога преди не се бе впускал в приключение, което да му харесва толкова много. Никое друго приключение не го бе изпълвало с такава важност, нито пък го бе заинтригувало до такава степен.

— Най-сетне дойдохте — каза изнемощелият мъж, впил хлътналите си очи в своята посетителка.

— Очаквахте ли ме преди?

— Цял месец — почти два месеца с вас бяхме тъй близо. Аз страдах, Кари, прекарах дълго време в опасност и мъка.

— Не можех да дойда.

— Не можехте ли? Но домът на чичо ви и Брайърмейнс са толкова близо — делят ги само две мили.

Лицето на девойката, към която бяха отправени тези косвени укори, изразяваше болка и удоволствие — опитът й да се защити й носеше радост и горчивина.

— Като казах, че не можех да дойда, имах предвид, че не можех да ви видя, тъй като майка ми и аз дойдохме още в деня, когато научихме за случилото се. Тогава мистър Мактърк ни каза, че е невъзможно да се допуснат чужди хора при вас.

— А след това? Във всеки хубав следобед през многото изминали седмици напрягах слуха си. Нещо тук, Кари (с ръка на гърдите си), ми подсказваше, че е невъзможно да не сте помислили за мен. Не защото заслужавам това, а защото сме стари познати, защото сме братовчеди.

— Идвахме пак, Робърт. Мама и аз идвахме пак.

— Идвахте ли? О, това трябва да се чуе. Щом сте идвали отново, ще седнем и ще поговорим за това.

Те седнаха. Каролайн придърпа стола си към неговия. Сега въздухът навън представляваше непрогледна пелена от снежинки — вятърът, дошъл от Исландия ги въртеше в лудешки танц. Двамата нямаха уши за воя на вилнеещата хала, нито очи за белите облаци подгонени от нея — всеки от тях бе завладян само от едно: присъствието на другия.

— Значи майка ви и вие сте идвали отново?

— И мисис Йорк се отнесе много особено с нас. Помолихме да ви видим. „Не — каза тя, — не в моя дом. В момента аз отговарям за живота му и няма да позволя да го загубя заради половин час празни приказки.“ Но не бива да ви разказвам всичко, което ни каза тя — то бе доста неприятно. И все пак ние дойдохме отново — мама, мис Кийлдар и аз. Мислехме, че този път ще надделеем, тъй като бяхме три срещу една — Шърли бе на наша страна. Мисис Йорк обаче ни посрещна на нож.

Мур се усмихна.

— Какво каза тя?

— Неща, които ни изумиха. Най-накрая Шърли започна да се смее, аз се разплаках, а майка ми сериозно се ядоса. И трите бяхме изтласкани от полесражението. Оттогава минавам веднъж на ден покрай тази къща само заради удоволствието да погледна към прозореца ви, който разпознавам по спуснатите пердета. Наистина не смея да влизам.

— Толкова много желаех да дойдете, Каролайн.

— Не знаех това. Нито за миг не ми е минавало през ума, че може да мислите за мен. Ако дори за секунда бях допуснала подобна възможност…

— Мисис Йорк пак щеше да ви победи.

— Нямаше да успее. Щях да прибягна до хитрост, ако убеждението не помогнеше. Щях да дойда до кухненската врата, прислужницата щеше да ме пусне да вляза и щях направо да се кача на горния етаж. Всъщност страхът от това да не ви досадя, страхът от вас самия ме смущаваше много повече, отколкото страхът от мисис Йорк.

— Точно снощи ме обзе някакво отчаяние, че никога повече няма да ви видя. Слабостта ме потопи в ужасно униние, наистина ужасно…

— И сте сам през цялото време?

— По-лошо, отколкото сам.

— Но навярно състоянието ви се подобрява, щом можете да напускате леглото си?

— Съмнявам се дали ще оживея — след подобно физическо изтощение не очаквам нищо друго, освен някоя безпощадна болест.

— По-добре… по-добре е да се приберете у дома си.

— Мъката ще ме последва и там.

— Аз ще променя това. Сега всичко ще се промени, ако ще да трябва да се преборя дори и с десет мисис Йорк.