Шарлот Бронте - Шърли

— Еврика? — извика Мартин. — Ще уредя всичко! Сега сте по-добре, мис Каролайн. Хайде, тръгвайте! — подкани я той.

Без да съобрази, че за мис Хелстоун едва ли би било толкова лесно, колкото за самия него, да се катери през огради или да прескача плетища, той я преведе по една пряка пътека, водеща до зид без врата. Последицата от това беше, че момчето трябваше да й помогне да преодолее някои доста трудни препятствия, и докато роптаеше против безпомощността й, на него страшно много му харесваше да бъде полезен с нещо.

— Мартин, преди да се разделим, кажете ми сериозно и честно дали Мур е по-добре.

— Колко много мислите за този Мур!

— Не… но… мнозина от приятелите му могат да ме попитат, а аз бих искала да им дам правдив отговор.

— Можете да им кажете, че вече е по-добре, само че е ленив. Можете да им кажете, че на обед яде овнешки пържоли, а за вечеря му се предлагат най-отбрани плодове. Една вечер докопах таблата, която носеха нагоре за него, и изядох половината от нещата там.

— А кой се грижи за него, Мартин? Кой го гледа?

— Кой го гледа, а? Голямото бебе! Гледа го една жена, която е кръгла и голяма колкото най-голямата ни бъчва за вода — една груба и твърде неблагосклонна дърта вещица. Не се съмнявам, че го подрежда добре — никого не пуска при него и го държи главно на тъмно. Струва ми се, че доста го поотупва в онази стая. Понякога, когато съм в леглото, се заслушвам и мисля, че чувам как го налага. Трябва да видите юмрука й — само в едната си длан може да сграбчи половин дузина ръчички като вашата. Все пак въпреки пържолите и желетата, които получава, не бих искал да съм на негово място. И всъщност, ако питат мен, тя изяжда повечето от храната, която качват горе за мистър Мур, Дано не го умори от глад.

Дълбоко мълчание и размисъл от страна на Каролайн и лукаво любопитство от страна на Мартин.

— Предполагам, че вие не го виждате, Мартин?

— Аз? Не, аз не се интересувам от него.

Отново мълчание.

— Не идвахте ли вие заедно с мисис Прайър преди около пет седмици да питате за него? — отново проговори Мартин.

— Май искахте да се качите тогава горе, нали?

— Наистина искахме и молихме за това, но майка ви не ни пусна.

— Да, не ви пусна. Чух за това. Отнесла се е с вас така, както й доставя удоволствие да се отнася от време на време с гостите — нахокала ви е и ви е отпратила.

— Не беше много любезна, но вие знаете, Мартин, че сме роднини и че е съвсем естествено да се интересуваме от мистър Мур. Но тук трябва да се разделим — вече сме пред портата на баща ви.

— Чудесно — и какво от това? Ще ви изпратя до дома ви.

— Ще се чудят къде сте, защо не сте се прибрали до сега?

— Нека… Предполагам, че и сам мога да се погрижа за себе си.

Мартин знаеше, че вече нямаше да му се размине строгото назидание, придружено със сух хляб и чай за вечеря. Нямаше значение — вечерта му бе подарила едно приключение и това бе по-добре, отколкото топли кифлички и препечен хляб.

Той проводи Каролайн до дома й. По пътя обеща да отиде и да види мистър Мур въпреки дракона, който пазеше стаята му, и уговори час на другия ден, когато Каролайн щеше да дойде в гората на Брайърмейнс, за да получи вести от него — двамата щяха да се срещнат до едно дърво. Планът едва ли щеше да доведе до нещо, но при все това му се нравеше.

Когато се прибра, той си получи сухия хляб и назиданието, а след това го отпратиха рано в леглото. Момчето понесе наказанието си с истински стоицизъм.

Преди да се качи в стаята си, Мартин отиде тайно в трапезарията. Това смълчано, студено и представително помещение се използуваше рядко, тъй като семейството се хранеше в задната столова. Той застана пред камината и вдигна свещта си, за да освети двата портрета на стената — рисунки на две женски глави. Едната притежаваше спокойна красота — щастлива и невинна, а другата бе по-хубава, но в изражението й се четеше униние и безнадеждност.

— Приличаше на тази жена — каза той, вперил поглед във втората рисунка, — когато плачеше, цялата побледняла и облегната на онова дърво.

— Предполагам — продължи той, когато бе вече в стаята си и седеше на ръба на леглото, — предполагам, че тя е това, което хората наричат „влюбена“. Да, влюбена в онзи дългуч от съседната стая. Шшт! Хорсфол май пак го отупва. Чудя му се как не вика. Като слуша човек, наистина изглежда, че здравата го налага, но предполагам, че само оправя леглото му. Веднъж я видях как го прави — удряше дюшека, сякаш се боксираше с него. Странното е, че тази Зила (какво име, боже!), че тази Зила Хорсфол е жена и Каролайн Хелстоун също е жена — две същества от един и същи пол, за които не може да се каже, че си приличат особено много. Хубаво момиче ли е тази Каролайн? Подозирам, че е така приятно е човек да я гледа; в лицето й има нещо толкова чисто, а погледът й е тъй нежен. Харесва ми, когато ме гледа — тогава усещам, че с мен става нещо приятно. Има дълги мигли — сенките им сякаш падат върху този, когото гледа, и му навяват размисъл и покой. Ако се държи добре с мен и продължи да ми харесва, тъй както ми хареса днес, може да направя нещо добро за нея в замяна. Доста ми допада идеята да надхитря майка се и онази стара вещица Хорсфол. Не че Мур ми е особено симпатичен, но за това, което ще направя, ще си поискам награда по мой избор. Зная каква да бъде тя и освен това зная, че няма да се понрави на Мур — толкова по-добре.