Шарлот Бронте - Шърли

Какво е това самотно нещо в гората, която вече не е зелена, нито дори пожълтяла — гора с неутрален цвят? Какъв е този движещ се тъмносин предмет? Но да, това е ученик — ученик от училището в Брайърфийлд, който е оставил другарите си да вървят по главния път и търси дърво с хълмче от мъх в корените му, за да седне там. Студено му е, а става и късно. Той сяда. За какво ли мисли? Дали чувствува девственото очарование, с което се е пременила Природата през тази нощ? Сред клоните на обагрените в зелена светлина дървета се усмихва луната с цвят на бисер — дали го вълнува нейната усмивка?

Невъзможно е да се отгатне, тъй като момчето мълчи, а и ликът му е лишен от израз — в момента той не е огледало, което отразява чувства, а по-скоро маска, която ги прикрива. Това момче е юноша на петнадесет години, слаб и висок за възрастта си. По лицето му се чете толкова малко отзивчивост, колкото и раболепие — очите му сякаш са готови да забележат всеки зараждащ се у другите опит за контрол или надмощие, а останалите му черти подсказват качества на характера, винаги готови за отпор. Умните възпитатели избягват ненужната намеса в живота на това момче. Суровото отношение към него не би довело до нищо, а ласкателството само би влошило нещата. Момче като него е най-добре да бъде оставено само на себе си. Времето ще го възпита, а опитът ще го научи.

По неговите собствени думи Мартин Йорк — защото това е самият той — е готов да стъпче с нозете си всичко поетично; кажете му нещо прочувствено и той ще ви отвърне с язвителна забележка. Ето го сега, скита се сам, свел покорна глава пред лика на Природата, докато тя разтваря една страница със строга, безмълвна и възвишена поезия пред будния му поглед.

Седнал, той вади от чантата си книга — не латинската граматика, а контрабандно томче с приказки. Ще бъде достатъчно светло още около час за острия взор на младите му очи; освен това луната е готова да му служи — лъчите й, макар все още слаби и разсеяни, заливат поляната, където е седнал.

Той чете и думите го отвеждат в усамотена планинска местност. Всичко наоколо му е сурово и безформено и почти безцветно. Вятърът носи до ушите му гласове на звънчета; изплувало от безформените гънки на мъглата, пред него се появява най-светлото видение — жена в зелени одежди, възседнала снежнобял жребец, той вижда дрехата й, скъпоценните камъни, коня й. Тя му задава някакъв тайнствен въпрос — той занемява в почуда — омагьосан, трябва да я последва в Страната на приказките.

Втората приказка го отвежда до морския бряг — там мощен прилив кипи в подножието на шеметно високи скали, вали дъжд и духа силен вятър. Риф от черни и назъбени скали се простира далеч навътре в морето. Над тях, сред тях и помежду им се мятат и искрят, лудуват и подскачат, изригват и се извиват пръски от снежнобяла пяна. Един самотен скитник се прокрадва по тези скали, пристъпяйки предпазливо по влажните и буйни водорасли. Той хвърля поглед надолу към брега, където, дълбоко в ниското, се стелят прозрачно зелените морски талази, и вижда там още по-буйна, по-непозната и по-величава растителност от тази на земята, приютила съкровища от раковини — зелени, лилави и бисерни на цвят, струпани на гроздове сред извивките на змиевидната растителност. Скитникът дочува вик. Поглежда напред и вижда върху мрачните зъбери на рифа нещо високо и бледо с форма на човешко тяло, но не от плът, а от пяна прозрачно, треперещо и страховито. Видението не е само — не пенести пръски танцуват лудешки сред скалите, а множество човешки фигури, осем девойки от морска пяна, цяла една свита от бели, мимолетни нереиди.

Шшт! Затваряй книгата и я скрий в чантата! Мартин чува стъпки. Ослушва се! Няма нищо. Или не — мъртвите листа върху горската пътека още веднъж прошумоляват под нечии леки нозе. Мартин наблюдава — дърветата се разтварят и оттам се появява една дама.

Облечена е в тъмна коприна, а лицето й е покрито с воал. Мартин никога не е срещал дама в тази гора — никога не е виждал тук жена, с изключение на някое селско момиче, дошло да събира лешници. Но появата на непознатата не му е неприятна. Когато дамата се приближава, той забелязва, че тя не е нито стара и грозна, а напротив, това е една млада девойка. И въпреки, че сега разпознава в нея тази, която често пъти своенравно е обявявал за непривлекателна, той е склонен да допусне наличието на доказателства за красота зад тънката мрежа на воала й.

Тя го подминава, без да продума. Разбира се, че ще постъпи така — всички жени са ужасни горделивки, а той не познава по-надута кукла от тази Каролайн Хелстоун. Мисълта едва се е зародила в главата му, когато дамата прави обратно онези две крачки, с които го е подминала, и повдигайки воала си, спира поглед върху лицето му, като пита нежно: