Шарлот Бронте - Шърли

— Не сте ли един от синовете на мистър Йорк?

Никакво доказателство, представено от човек, не би могло да убеди Мартин, че се бе изчервил, когато го заговориха; и все пак той се изчерви, при това до ушите.

— Да — отвърна рязко той, решен да дочака високомерно развоя на събитията.

— Вие сте Мартин, нали? — гласеше следващият въпрос.

Той едва ли можеше да бъде по-удачен — едно обикновено изречение, казано, без каквато и да е преструвка, дори малко свенливо. Но въпросът прозвуча в хармония с природата на момчето и го омагьоса като музика.

Мартин притежаваше изострен усет за собствената си самоличност — стори му се съвсем правилно и логично, че девойката го отдели от братята му. Подобно на баща си той мразеше церемониалността; намираше за съвсем естествено една дама да се обърне към него с „Мартин“, а не с „мистър Мартин“ — обръщение като последното би я лишило завинаги от благоразположението му. По-лоша от церемониалността, ако това изобщо бе възможно, беше другата крайност — свойското фамилиарничене; затова пък едва доловимата нотка на свенливост, лекото колебание — тези неща му се струваха съвършено уместни.

— Аз съм Мартин — каза той.

— Добре ли са майка ви и баща ви? (Цяло щастие бе, че тя не каза „мама“ и „татко“, това би провалило всичко.) А Роуз и Джеси?

— Предполагам, че да.

— Братовчедка ми Хортенз е още в Брайърмейнс, нали?

— О, да!

Мартин се усмихна едва-едва и леко изпъшка — дамата отвърна на неговата полуусмивка, тъй като можеше да се досети какво отношение имат към Хортенз синовете на мистър Йорк.

— Майка ви разбира ли се с нея?

— Те са тъй единодушни по въпроса за прислугата, че е невъзможно да не си допаднат една на друга!

— Тази вечер е студено.

— Защо сте излезли толкова късно?

— Загубих се в гората.

Най-сетне на Мартин бе предоставена възможност да се възползува от ироничния си смях.

— Загубили сте се в голямата гора на Брайърмейнс! В такъв случай заслужавате никога да не намерите пътеката.

— Никога не съм била тук преди и предполагам, че съм навлязла незаконно в чуждо владение. Бихте могли да съобщите за мен, ако пожелаете, Мартин, и тогава ще ме глобят — тази гора е на баща ви.

— Струва ми се, че това ми е известно. Но щом сте проявили такава наивност, че да се загубите, аз ще ви изведа.

— Няма нужда — вече намерих пътеката и ще се оправя. Мартин (малко забързано), как е мистър Мур?

До ушите на Мартин бяха стигнали някои слухове и сега му дойде наум, че може да се позабавлява, като си направи един експеримент.

— Умира. Нищо не може да го спаси. Няма никаква надежда!

Тя отметна воала си. Погледна го в очите и каза:

— Умира!

— Умира. Жените вкъщи, майка ми и останалите, направили нещо с превръзките му и това бил краят — ако не били те, щял да се оправи. По мое мнение трябва да ги арестуват, да ги затворят, да ги осъдят и най-малкото да ги откарат в Австралия.

Вероятно девойката не бе чула тази присъда — тя стоеше неподвижна. След около две минути пое напред, без да продума, без сбогом или някакви въпроси. Това съвсем не бе забавно, а и Мартин не бе очаквал подобна развръзка; бе се надявал да види сцена на драматизъм и патос. Едва ли си струваше да плаши момичето, ако то нямаше намерение да му достави съответното удоволствие. Той извика:

— Мис Хелстоун!

Тя не го чу и не се обърна. Момчето се завтече след я и я настигна.

— Почакайте! Разтревожихте ли се от това, което ви казах?

— Вие не знаете нищо за смъртта, Мартин. За мен вие сте твърде малък, за да разговарям с вас за такова нещо.

— Повярвахте ли ми? Но аз просто се пошегувах! Мур яде за трима — винаги му приготвят ястия от саго или тапиока, или някое друго вкусно ядене. Аз никога не влизам в кухнята, но на огъня постоянно ври тенджера, в която за него се готви нещо по-специално. Даже смятам в скоро време да се престоря на ранен войник, за да се изсипе и върху мен такъв рог на изобилието.

— Мартин! Мартин! — Тук гласът й потрепери и тя се спря. — Постъпката ви е безкрайно лоша, Мартин, вие едва не ме убихте.

Тя отново спря, за да се облегне на едно дърво, трепереща и бледа като смъртта.

Мартин я наблюдаваше с неизразимо любопитство. От една страна, за него бе, както сам би се изразил, „живо“ удоволствие да види всичко това — то му разкри толкова много неща, а напоследък той с особена охота разкриваше тайни. От друга страна, то му напомни какво бе изпитал веднъж, когато бе чул жалната песен на женския кос за малките птиченца, които Матю бе смачкал с камък, а това чувство никак не бе приятно. Тъй като не бе в състояние да намери нещо подходящо, което да каже, за да я успокои, той започна да прехвърля в ума си нещата, които би могъл да направи. Усмихна се и момчешката му усмивка придаде странна прозрачност на лика му.