Джеймс Купър - Шпионинът

Чернокожият се върна рано от експедицията си и доколкото можеше да се разбере от доста объркания му разказ, можеше да се очаква, че божи служител ще пристигне по-късно през деня. Прекъсването, което споменахме в предишната глава, бе предизвикано от влизането на стопанката. По заповед на Дънуди, в стаята на затворника по всяко време трябваше да бъдат допускани членовете на семейството му. В това число влизаше и Цезар, от съображения за удобство. Всички останали трябваше подробно да обясняват защо искат да влязат при него. Майорът бе включил и себе си в роднините на британския офицер и бе дал клетва от името на всички, че няма да бъдат правени опити за освобождаването му. Между стопанката и ефрейтора на стража се проведе кратък разговор пред вратата на стаята, която той вече бе отворил в очакване на разрешението на началника си.

— Би ли отказал утехата на църквата на един човек, който още утре ще умре? Би ли хвърлил една душа в огнената пещ, когато под ръка има свещеник, който да посочи праведния път?

— Ще ти кажа нещо, добра жено — отговори ефрейторът като я избута внимателно настрана. — Не смятам на мой гръб никой да отива на небето. За неизпълнение на заповед добре ще ме наредят долу на постовете. Слез долу, попитай лейтенант Мейсън и ако разреши, можеш да доведеш цяло паство. Поехме поста от пехотинците преди няма и час и не искам да се говори, че сме по-лоши от тях.

— Пусни жената — каза Дънуди строго, когато забеляза за първи път, че часовият е от неговия ескадрон.

Ефрейторът вдигна ръка до шапката си и замълча почтително, а жената влезе.

— Долу има един преподобен господин, дошъл да утеши отиващата си душа, на мястото на нашия свещеник, който е зает с погребение, което не може да се отложи.

— Покапете го веднага — каза Хенри с нетърпение.

— Но ще го пусне ли часовия? Не ми се ще един приятел на мистър X да бъде грубо спрян на прага. При това е непознат.

Всички погледи се обърнаха към Дънуди, който погледна часовника си, каза си няколко думи с Хенри на половин глас и излезе следван от Франсис. Затворникът бе изразил желание да бъде доведен свещеник от неговата вяра и майорът му бе обещал, че ще доведе такъв от градчето Фишкил, през което щеше да мине на път за ферибота, където щеше да чака връщането на Харпър. Мейсън скоро се поклони на прага и прие искането на стопанката, след което се появи и свещеникът.

Човекът, който влезе предшестван от Цезар и следван от стопанката бе прехвърлил средната възраст и можеше да се каже, че наближава към другия край. На ръст той бе над средния, макар че слабостта му можеше да заблуди и за височината му. Лицето му бе остро и неподвижно и сякаш всеки мускул бе фиксиран в стегнато положение. Това лице изглежда никога не бе се радвало и не бе стояло отпуснато и сякаш вечно се бе мръщило на пороците на човечеството. Веждите бяха надвиснали, тъмни и отблъскващи и човек очакваше да види очи с не по-малко ужасяващо изражение, но въпросните органи бяха скрити зад големи зелени очила, иззад които хвърляха свирепи погледи, които вещаеха деня на последния гняв. Всичко у него бе упрек, прокоба и фанатизъм. Дълга, права коса, черна и сива се спускаше по врата му и от двете страни на лицето му, които отчасти скриваше, и се разделяше на път в средата на челото. На върха на тази грозна гледка имаше, леко наклонена напред така че да скрива отчасти лицето, огромна, тривърха шапка. Палтото, панталоните и чорапите му бяха от захабена черна материя, обувките му бяха нелъснати и две големи метални токи почти ги закриваха.

Той влезе в стаята вдървено и като зае стола, предложен му от черния, кимна с мълчаливо достойнство. Няколко минути никой не се осмели да наруши злокобната тишина — Хенри изпитваше към госта отвращение, което напразно се опитваше да победи, а той самият от време на време изпускаше въздишки и стонове, които заплашваха да разрушат неравностойната връзка между възвисената душа и нескопосаното й жилище. Докато траеше тази мъртвешка пауза, мистър Уортън с чувства малко различаващи се от тези на сина му, изведе Сара от стаята. Излизането му бе проследено от божия служител с презрителна гримаса. Той започна да си тананика мелодията на популярен псалм, като напълно й придаде богатството на тоновете, характерно за източното 53псалмопение.

— Цезар — каза мис Пейтън — предложи на джентълмена да се подкрепи. Сигурно има нужда от това след ездата.

— Силата ми не е в нещата от този живот — каза божият служител с глух, гробовен глас. — Три пъти днес служа на моя Господар и не съм припаднал. Но все пак, не е неразумно да подкрепя тази тленна плът, защото „работникът си заслужава заплатата“ 54. Той отвори огромна паст и изля вътре предложеното му бренди, като го остави да се плъзне надолу с лекотата, с която човек обикновено потъва в греховността.