Джеймс Купър - Шпионинът

— Тогава съм сгрешил, Пейтън. Мислех, че сестра ми те цени — и заради тебе самия, и заради привързаността ти към каузата, която си научен да боготвориш, и заради добротата ти към баща ни, когато е бил арестуван, заради приятелството ти с мен…

— Така е — прошепна Франсис и още по-силно се притисна до леля си.

— Хенри, мисля, че това е тема, която е по-добре да не се засяга сега.

— Забравяш — отговори затворникът — колко много трябва да свърша и колко малко време имам.

— Боя се — продължи майорът с пламнало лице — че мис Уортън е възприела някои мнения за мен, които ще направят приемането на молбата ти тежко за нея — мнения, които сега е твърде късно да се променят.

— Не, не, не. С последния си дъх тя премахна съмненията ми.

— Колко благородно от нейна страна. Все пак, Хенри, пощади сестра си. Пощади и мен самия.

— Говоря заради мъката си — отговори братът и нежно отдръпна Франсис от леля й. — Как може в такива времена да се оставят две такива момичета без защитник? Къщата им е разрушена, а нещастието скоро ще ги лиши и от последния им близък мъж. Мога ли да умра спокойно като знам да какви опасности ще са изложени?

— Забравяш мен — каза мис Пейтън, която не можеше да си представи, че в такъв момент ще се празнува годеж.

— Не, мила лельо, не те забравям и няма да те забравя, докато мога да помня. Но ти забравяш какви са времената. Добрата жена от тази къща вече е изпратила да повикат свещеник, за да улесни преминаването ми в другия свят. Франсис, ако желаеш да умра спокоен, да имам увереността, която ще ми позволи да насоча всичките си мисли само към небето, ще позволиш на този свещеник да те свърже с Дънуди.

Франсис поклати глава, но не проговори.

— Не искам радост, която знам, че няма да можеш да изпитваш с месеци. Просто искам да имаш право над името му, да му дадеш безспорно право да се грижи за теб.

Момичето отново направи изразителен жест на отрицание.

— Заради този безпомощен страдалец — той посочи Сара — заради теб, заради мен…

— Замълчи, Хенри, не късай сърцето ми! — каза тя с вълнение. За нищо на света няма да изрека тържествените клетви, които искаш във време като това! Това ще ме направи нещастна до смъртта ми!

— Ти не го обичаш. Тогава спирам да те моля за нещо, което е против желанията ти.

Франсис вдигна едната си ръка за да прикрие лицето си а другата протегна към Дънуди и каза:

— Сега си несправедлив към мен. Преди това бе несправедлив към себе си.

— Обещай ми тогава — каза Уортън след като помълча малко — че веднага след като споменът за съдбата ми избледнее, ще дадеш ръката си на приятеля ми за цял живот.

— Обещавам — каза Франсис и изтегли ръката, която Дънуди пусна дори без да се опита да целуне.

— Е добра лельо — продължи Хенри — тогава ще ви помоля да ме оставите за малко насаме с приятеля ми. Имам да му доверя няколко тъжни неща и не бих искал да ви тревожа с тях.

— Има време да потърсим Вашингтон още веднъж — каза мис Пейтън като тръгна към вратата, после с достойнство добави:

— Ще отида сама. Не може да не послуша една жена от неговата колония. А и имаме някаква връзка със семейството му.

— Защо да не помолим мистър Харпър? — каза Франсис, припомняйки си думите казани на раздяла от госта им.

— Харпър! — извика Дънуди и се обърна към нея рязко. — Какво за него? Познавате ли го?

— Напразно — каза Хенри и го дръпна настрана. — Франсис се вкопчва във всяка дребна надежда. Върви, мила, остави ни да поговорим с Дънуди.

Но тя прочете изражението в очите на майора и се закова на място.

— Бе при нас два дни. Преди да арестуват Хенри.

— И… и познавате ли го?

— Не — отговори тя като дъхът й спря, когато видя напрегнатото очакване на майора. — Не го познаваме. Той дойде при нас през нощта като непознат и остана с нас докато утихна бурята. Но изглежда Хенри го заинтересува и той му предложи приятелството си.

— Какво? — възкликна майорът изумен. — Той познава брат ти?

— Разбира се. По негово настояване той махна маската си.

— И знаеше, че е офицер от кралската армия?

— Да, наистина — извика мис Пейтън. — И той ни предупреди за същата тази опасност.

Дънуди взе фаталния лист, който все още бе там, където бе паднал от ръцете му, и започна напрегнато да го изучава. Нещо сякаш го объркваше. Той прокара ръка през челото си, а всички погледи бяха насочени към него в напрегнато очакване — всички се бояха да се отдадат отново на надеждата, която така жестоко бе унищожена.