Джеймс Купър - Шпионинът

След като научи присъдата си затворникът прекара няколко часа със семейството си. Мистър Уортън плака със сълзите на отчаянието заради ненавременния край на сина си, а Франсис, след като се съвзе, се почувства толкова нещастна, че и горчивината на самата смърт би й се сторила сравнително лека. Единствено у мис Пейтън имаше лъч на надежда и достатъчно самообладание, за да прецени какво е правилно да направят при тези обстоятелства. Самообладанието на добрата леля по никакъв начин не бе резултат на незаинтересованост от съдбата на племенника й, а по-скоро на инстинктивно доверяване на Вашингтон. Той бе родом от същата колония от която и тя и въпреки че ранната му военна кариера и нейните чести посещения при сестра й, чието семейство накрая бе поела изпяло, бяха попречили някога да се срещнат, тя познаваше добродетелите му и добре знаеше, че строгостта с която бяха известни публичните му изяви, не е част от репутацията в личния му живот. Във Вирджиния той бе известен като последователен, но справедлив и отстъпчив господар и тя в душата си изпитваше гордост, когато свързваше нейните съграждани с човека, който предвождаше армията и до голяма степен определяше съдбата на Америка. Тя знаеше, че Хенри не е извършил престъплението за което бе осъден и с простичката вяра, характерна за честните души, не можеше да си представи тези конструкции и тълкувания на закона, които водеха до наказание, без да е извършено престъпление. Но дори и нейните надежди бяха осъдени скоро да умрат. Към обяд пристигна въоръжен отряд, който опъна шатрите си пред къщата, в която бяха настанени Уортънови, с намерение х да остане до сутринта, за да се придаде тържественост на екзекуцията на английския шпионин.

Дънуди бе изпълнил задълженията си и можеше да се върне в ескадрона си, който нетърпеливо го очакваше, за да го поведе към врага, който бавно се придвижваше нагоре по реката, за да прикрие отряд събиращ продоволствие. С майора бе една част от хората на Лоутън, чиито показания можеха да се окажат нужни за процеса. Командваше ги капитан Мейсън. Признанията на Уортън, обаче, бяха направили излишно изслушването на свидетели от името на народа 50. Нежеланието му да се сблъсква с нещастието на близките на Хенри и ужасът да не попадне под влиянието му, накараха Дънуди да прекара това време сам, недалеч от къщата и дълбоко загрижен. Както и мис Пейтън, той се надяваше до известна степен на Вашингтон, независимо че през ума му непрекъснато минаваха ужасяващи съмнения. Той познаваше законите на службата и можеше да прецени главнокомандващия повече като управляващ, отколкото като индивид. Твърде скорошен бе примерът с Андре, който доказваше, че той е над слабостта да помилва. Докато кръстосваше с бързи крачки овощната градина, борейки се със съмненията си, при него се яви Мейсън, напълно готов да се качи на седлото.

— Помислих, че може да сте забравил тазсутрешните новини отдолу, сър. Позволих си да наредя на хората да се приготвят — каза лейтенантът много хладно.

— Какви новини? — извика майорът стреснат.

— Че Джон Бул е тръгнал из Уестчестър с керван каруци, и ако ги напълнят, ще трябва да отстъпваме през тези проклети хълмове в търсене на храна. Тези лакоми англичани, така добре са обсадени на острова, че когато се осмелят да излязат, не оставят достатъчно слама дори за едно легло.

— Къде са забелязани за последен път? Това напълно излетя от главата ми.

— При възвишенията над Синг Синг 51 — отговори лейтенантът с не малко изумление. — Пътят надолу прилича на пазар за слама и всичките свине въздишат тъжно, когато царевицата минава покрай тях към Кингс Бридж. Сержантът на Джордж Сингълтън, който донесе новините, казва, че конете се консултирали, дали да не тръгнат натам без ездачи, за да похапнат за последен път, защото е под въпрос дали някога пак ще си напълнят търбусите. Ако ги оставим да се върнат с награбеното, за Коледа няма да намерим и едно прасе дето да става за печене.

— Достатъчно с тези глупости на сержанта на Сингълтън. Нека се научи да чака заповедите на началниците си.

— Моля за прошка от негово име, майор Дънуди, но явно и двамата сме сбъркали. Мислехме, че заповедта на генерал Хийт беше да нападаме и да не даваме спокойствие на врага, когато и да се осмели да се покаже от дупката си.

— Опомнете се, лейтенант Мейсън! Или ще се наложи да ви науча, че получавате заповедите си от мен!