Джеймс Купър - Шпионинът

— Знам това, майор Дънуди. И съжалявам, че паметта ви е толкова слаба. Би трябвало да помпите, че никога не съм се колебал да ги изпълнявам.

— Прости ми, Мейсън — каза Дънуди. — Знам че си смел и изпълнителен войник. Забрави обидата. Но цялата тази работа… имал ли си истински приятел?

— Не, не — запротестира Мейсън. — Ти ми прости за нетърпението. Знам заповедта и се боях да не скастрят моя офицер. Остани и нека само някой каже и дума срещу ескадрона, и всички саби ще изскочат от каниите. Освен това, те още се движат нагоре, а от Кротън 52до Кингс Бридж разстоянието е голямо. Каквото и да стане, ще ги настигнем преди да се приберат отново.

— О, само този куриер да се върне от главната квартира! Това напрежение е непоносимо!

— Желанието ти се сбъдва. Ето го, идва. Язди сякаш носи добри новини! Да даде Бог да е така. Аз самият не мога да кажа, че ще ми хареса да видя този смелчага да танцува върху нищо.

Дънуди не чу до край тези думи, защото още преди средата им бе скочил през оградата и застанал до куриера.

— Казвай — извика майорът когато войникът спря коня си пред него.

— Добри — възкликна той и без да се колебае, той се довери на един толкова известен офицер, какъвто беше Дънуди. Подаде му документа и добави:

— Но можете да прочетете и сам, сър.

Дънуди не го прочете, а хукна подгонен от радостта към стаята на затворника. Часовият го познаваше и го пусна да влезе без въпроси.

— Пейтън — каза му Франсис, когато влезе в стаята — приличаш на небесен пратеник. Носиш ли вест за помилаване?

— Ето, Франсис, ето, Хенри… братовчедке Жанет — викаше той докато с треперещи пръсти разчупи печата. — Ето го писмото до капитана от охраната. Но слушайте!

Всички слушаха с внимание и болката на убитата надежда се прибави към нещастието им, защото видяха как радостта на лицето на майора се заменя с ужас. В писмото беше присъдата на съда, а най отдолу бяха написани тези прости думи:

„Одобрявам. Дж. Вашингтон“

— Той е загубен! — извика Франсис — загубен е!

— Синът ми, синът ми! — ридаеше бащата — Дано има милост поне на небето, ако няма на земята! Дано на Вашингтон не му трябва тази милост, която сега отказва на сина ми!

— Вашингтон! — повтори Дънуди като се оглеждаше наоколо ужасен. — Да, това е направил Вашингтон. Това е неговият подпис. Името му е тук, за да одобри едно ужасно дело!

— Жесток, жесток човек — извика мис Пейтън. — Колко го е променила близостта до кръвта!

— Не го обвинявайте — каза Дънуди. — Това е генералът, не човекът. Залагам живота си, че сам чувства удара, който е принуден да нанесе.

— Аз съм се лъгала в него — извика Франсис: — Той не е спасителят на тази страна, а безчувствен и безмилостен тиранин! О, Пейтън, Пейтън, колко ме заблуди с разказите си за него!

— Франсис, успокой се, та той само спазва закона!

— Истина е, Дънуди — каза Хенри съвземайки се от шока на последната изгубена надежда и се приближи до баща си.

— Аз, който ще пострадам, не го обвинявам. Всичко което поисках ми бе дадено. Не мога да съм несправедлив преди да умра. В момент като този, когато примерът за предателство към вашата кауза е толкова пресен, не мога да го обвинявам за безкомпромисността му. Не остава нищо друго, освен да се приготвя. Първата ми молба е към теб, Дънуди.

— Слушам те — произнесе с трудност майора.

Хенри се обърна и посочи плачещите хора край себе си:

— Бъди като син на този стар джентълмен. Помагай му в слабостта му и го предпазвай от всичко, което може да му се случи заради петното върху мен. Сред управниците на тази страна той няма много приятели. Нека твоето име е сред тях.

— Ще бъде.

— И това безпомощно създание — продължи Хенри като посочи Сара, която седеше без да разбира какво става. — Надявах се да имам възможност да отмъстя за нея, но тези мисли са лоши. Чувствам че е така. Помагай й, Пейтън, с грижите и вниманието си.

— Ще бъде — прошепна Дънуди.

— Към тази добра леля вече имаш ангажименти. Но тук — той взе ръката на Франсис и загледа лицето й с братска обич — тук е най доброто момиче от всички. Вземи я до сърцето си и й се радвай, както човек се радва на невинността и добродетелта.

Майорът не можа да скрие желанието, с което пое ръката на този скъп подарък, но Франсис изплъзвайки се от него, скри лицето си в прегръдката на леля си.

— Не, не, не, не — нареждаше тя. — Никой, който помага за смъртта на брат ми, не може да означава каквото и да било за мен.

Хенри продължи да я гледа с жал в продължение на няколко минути, преди да продължи да говори, което всички чувстваха, че е негово право.