Джеймс Купър - Шпионинът

— Понякога едно нещо, понякога друго нещо.

— Достатъчно — каза полковник Сингълтън с достойнство. — Имате благородните признания на един джентълмен. Какво повече ще ви каже този роб? Капитан Уортън, разбирате неблагоприятното положение в което сте. Имате ли да добавите още нещо?

За Хенри сега имаше малко надежда. Увереността в добрия изход бързо се изпаряваше и той погледна бледото лице на Франсис, сякаш хубостта й можеше да му помогне. Тя стана и с несигурни крачки се запъти към съдиите. Бледостта и се задържа само за миг и отстъпи мястото си на огнена руменина, а крачките и станаха леки и сигурни, когато застана пред тях. Тя вдигна ръка към челото си и като отмахна падащите кичури, откри красота и невинност, която би могла да развълнува и по-сурови хора. Очите на председателя се замъглиха за миг, сякаш си припомни образа на друга. Той се съвзе бързо и заговори с вълнение, което издаваше тайните му желания:

— Значи вашият брат е споделил с вас намерението си да посети тайно семейството си?

— Не, не — каза тя и притисна с ръка главата си, сякаш за да събере мислите си — не ми каза нищо. Не знаехме че ще дойде докато не го видяхме. Но нима ще трябва да обяснявам на смели мъже, че един син би се изложил на опасност за да се види с единствения си жив родител, във времена като нашите и в положение като нашето.

— Това за първи път ли беше? Никога ли не е ставало дума, че ще направи това? — попита полковникът като се наведе към нея бащински.

— Разбира… разбира се… не… това е само четвъртото му идване… — каза Франсис като забеляза доброжелателното изражение на лицето му.

— Знаех си — възкликна ветеранът като потриваше доволно ръце — това е един буен младеж с горещо сърце и, сигурен съм, смел войник на бойното поле! Как беше преоблечен?

— Никак. Защото не беше необходимо. Територията владееха кралските войски и той можеше да идва когато си поиска.

— Значи сега за първи път дойде не в униформата на полка си? — попита полковникът с тих глас, като отбягваше пронизващите погледи на колегите си.

— О, да. Това е първото му нарушение, ако това въобще е нарушение.

— Но сигурно вие сте му писала… накарала сте го да дойде… Искала сте да видите брат си?

— Че искахме, че желаехме и се молехме да дойде… да, о как се молехме… но контактът с кралската армия би изложил на опасност баща ни и не посмяхме.

— Напускал ли е къщата до пленяването му, разговарял ли е с някой извън семейството ви?

— С никой… никой освен един съсед, Харви Бърч.

— С кого? — извика полковникът, пребледня и се дръпна като от отровна змия.

Дънуди простена, хвана главата си с ръка и извика пронизително:

— Загубен е! — след което излезе навън.

— Освен Харви Бърч — повтори Франсис отправила обезумял поглед към вратата през която излезе любимият й.

— Харви Бърч — повториха съдиите в един глас. Двамата по-млади се спогледаха и отправиха въпросителни погледи към подсъдимия.

— За вас, господа, не може да бъде новина, че Харви Бърч предпочита каузата на краля — каза Хенри и отново пристъпи към съдиите — защото той вече е осъден от вашите трибунали на това, което както виждам заплашва и мен. Ето защо ще ви кажа, че именно с негова помощ си осигурих костюма и преминах постовете. Но до последния си дъх, ще твърдя, че намеренията ми са били толкова невинни, колкото и това невинно същество пред вас.

— Капитан Уортън — каза председателят сериозно. — Враговете на американската свобода полагат големи и подмолни усилия да отхвърлят нашата власт. От хората с неговото обществено положение и образование, за нас няма по-опасен враг от търговеца Бърч. Той е шпионин — ловък, коварен и проникващ на всякъде — по-добър от всеки друг. Сър Хенри не би могъл да постъпи по-добре, ако при следващата си офанзива го придаде към офицера си. Той би могъл да спаси Андре. Млади човече, тази връзка може да се окаже фатална за вас.

Честното възмущение на стария войн у колегите му бе абсолютна увереност.

— Аз го убих! — извика Франсис и закърши пръсти ужасена. — Значи ни изоставяте и вие! Тогава наистина е загубен!

— Успокойте се, прекрасно невинно същество — каза полковникът силно развълнуван — така не променяте нищо, а само разкъсвате сърцата ни.

— Престъпление ли е да имаш чувства? — каза Франсис обезумяла — Дали Вашингтон — благородният, безпристрастният, гордият — би съдил толкова прибързано? Изчакайте да го изслуша той!

— Невъзможно е — каза председателя и закри очите си като че ли искаше да скрие красотата й от погледа си.