Джеймс Купър - Шпионинът

Той бе внимателен и готов да помогне, но до известна степен сдържан. С няколко думи обясни, че му е било наредено с някои от хората на Лоутън, но без самия него, да присъства на съда над Хенри, който щеше да се състои на сутринта и че притеснен за безопасността им по лошите планински пътища, той е слязъл една две мили надолу, за да ги намери. Франсис обясни защо е сама и му каза да очаква пристигането на баща й. Неговата сдържаност, без тя да желае това, се предаде и на нея, така че пристигането на каляската бе облекчение и за двамата. Майорът и подаде ръка да се качи и като размени няколко окуражителни думи с мистър Уортън и мис Пейтън, качи се на коня си и ги поведе към равнината на Фишкил, която се откри пред погледите им; с чудна красота след като заобиколиха скалата. След още половин час бяха пред вратата на една ферма, която Дънуди грижливо бе подготвил за пристигането им и в която с нетърпение ги очакваше капитан Уортън.

Близките на Хенри Уортън бяха толкова уверени в невинността му, че не си представяха напълно опасността на положението му. С приближаването на процеса обаче неговото собствено безпокойство нарастваше. След като прекара по-голямата част от вечерта със семейството си, на следващата сутрин той се събуди след кратък и неспокоен сън, за да осъзнае по-добре положението си и начините да се измъкне от него жив. Рангът на Андре, съществеността на действията му, заедно с многото петиции в негова полза, бяха белязали екзекуцията му с по-лоша слава, отколкото другите събития на войната. Но шпиони често биваха залавяни и имаше много примери за наказанията в такива случаи. И Дънуди, и затворникът знаеха тези факти и за опитната им преценка подготовката за процеса изглеждаше наистина тревожна. Въпреки това, те скриха опасенията си, така че нито Франсис, нито мис Пейтън можаха да се досетят за съществуването им. Фермата се охраняваше от силна стража, разположена в една от помощните постройки и няколко часови наблюдаваха пътищата, водещи към нея. Друг часови се намираше в близост до стаята на британския офицер. Вече бе определен съдът, който щеше да проучи обстоятелствата и от чието решение щеше да зависи съдбата на Хенри.

Най-накрая моментът дойде и хората, участващи в разследването, започнаха да се събират. Когато погледна събралата се група, Франсис почувства, че се задушава. Съдиите, трима на брой, седяха отделно, облечени с отличителните дрехи на професията си и гледаха със сериозност, съответстваща на случая и на ранга им. В средата бе един мъж вече на години, чийто вид носеше отпечатъка на дългогодишни и многократно подлагани на изпитание навици на военен. Това бе председателят на съда и след като огледа неудовлетворена колегите му Франсис, се обърна към него, за да прочете по лицето му надежда за живота на брат си. Изражението му бе меко и сдържано, нещо което в сравнение с леденото самообладание на другите не можеше да не привлече вниманието й. Облеклото му бе в строго съответствие с предписанията на институцията на която служеше, но макар и да бе по военному стегнат и изправен, пръстите му несъзнателно си играеха с едно парче лента, увито около дръжката на сабята му, на която той отчасти се облягаше и която, както и той самият, изглеждаше реликва от по-стари времена. У него явно имаше неспокойна душа, но видът му на военен прибавяше страхопочитание към жалостта, която проявлението й предизвикваше. Колегите му бяха от източните войски, тези, които държаха крепостта Уест Пойнт и околните пътища. Те бяха достигнали средата на живота и човек напразно би се мъчил да долови у тях някаква емоция или чувство, които да могат да се тълкуват като човешка слабост. В поведението им се долавяше мека, но в същото време мрачна сдържаност. Ако нямаше грубост и свирепост от които да потрепериш, нямаше и съчувствие или внимание, които да те привлекат. Те бяха прекарали много време в света на строгия разум и изглежда бяха научени напълно да му подчиняват чувствата си.

Хенри Уортън бе доведен пред тези съдии под въоръжена стража. След влизането му настъпи дълбока и ужасяваща тишина и кръвта на Франсис замръзна, когато забеляза колко злокобни са всички действия. Имаше много малко показност в подготовката, а деловата сдържаност караше нещата да изглеждат сякаш самата съдба ще очаква резултатите. Двамата по-млади съдии гледаха изпитателно предмета на разследването си, но конвулсивните движения на лицевите мускули на председателя говореха за неспокойствие, неприсъщо за годините и длъжността му. Това бе полковник Сингълтън, който бе научил за съдбата на Изабела едва предния ден, но въпреки това бе настоял да изпълни дълга си. Тишината и изпълнените с очакване погледи сякаш го сепнаха и той заговори с гласа на човек, свикнал да му се подчиняват: