Джеймс Купър - Шпионинът

— Какво ще ни кажете за посещението му у дома ви на двадесет и девети миналия месец?

— Както той каза, дойде за да види мен и сестрите си.

— Беше ли преоблечен?

— Не беше с униформата на шестдесети полк.

— Да види сестрите си! — каза председателят с вълнение. — Имате ли и дъщери, сър?

— Да. Две. Те са тук, в тази къща.

— Беше ли с перука? — намеси се другият съдия.

— Имаше нещо такова на главата му, струва ми се.

— И от колко време бяхте разделени? — попита председателят.

— Година и два месеца.

— Беше ли облечен с палто от груб плат? — попита съдията, като гледаше листа с обвиненията.

— Имаше палто.

— И мислите, че е дошъл само за да ви види?

— Мен и дъщерите ми.

— Смело момче — прошепна председателят в ухото на мълчаливия си колега. — Не виждам заплаха в тази постъпка. Неразумна е, но пък е достойна.

— Знаете ли дали синът ви не е бил натоварен със специална задача от сър Хенри Клинтън? Дали посещението му при вас не е било прикритие за други цели?

— Как мога да знам? — каза мистър Уортън с тревога. — Сър Хенри не би ми доверил такова нещо!

— Знаете ли нещо за този пропуск? — съдията показа документа, който Дънуди бе взел при залавянето.

— Нищо. Кълна се в честта си. Нищо. — Бащата се дръпна от хартията като от зараза.

— Помните клетвата си?

— Не знам нищо.

— Имате ли да кажете още нещо? Това не може да ви помогне, капитан Уортън. Става дума за живота ви. Да докажете невинността си си остава ваша задача. Помислете спокойно. Имате време.

Страховитото спокойствие на съдията ужаси пленника. Добронамереността на полковник Сингълтън лесно можеше да го заблуди по отношение на грозящата го опасност, но упоритостта и хладината на другите двама бе достатъчно красноречива. Той мълчеше и хвърляше умолителни погледи към приятеля си. Дънуди разбра и предложи да свидетелствува. Положи клетвата и го поканиха да изложи каквото знае. Показанията му не промениха съществено нещата и той чувстваше, че няма как да е иначе. Той лично знаеше малко и това малко по-скоро усложняваше положението на подсъдимия, отколкото да го облекчи. Разказът му бе изслушан мълчаливо и многозначителното кимане на третия съдия достатъчно ясно говореше за ефекта предизвикан от него.

— Значи мислите, че подсъдимият не е имал други намерения, освен тези, които твърди? — каза председателят когато Дънуди свърши.

— Никакви други. Залагам живота си за това.

— Ще се закълнете ли?

— Но как мога? Само Бог може да чете душите на хората. Но аз познавам този джентълмен от детинство. Измамата никога не е била негова черта. Той стои над такива неща.

— Казвате, че е успял да избяга и че е бил заловен отново в боя?

— Да. И бе ранен. Виждате, че още трудно движи ръката си. Мислите ли, сър, че би рискувал да попадне отново в плен, ако съвестта му не бе чиста?

— Майор Дънуди, мислите ли че Андре би изоставил бойното поле, ако бе имал възможност да участва в сражения преди да го заловят? Не е ли естествено за един млад човек да търси слава?

— Нима позорната смърт и опетненото име могат да се нарекат слава?

— Майор Дънуди — отговори съдията без да трепне — вие действувахте благородно. Задълженията ви бяха тежки и жестоки, независимо от това, вие ги изпълнихте с чест и достойнство. Нека и ние изпълним нашите по същия начин.

По време на разпитите слушателите проявяваха изключително голям интерес. Повечето от тях, като не правеха разлика между принципите и каузата на обвиняемия, чувстваха, че ако Дънуди не успее да трогне сърцата на съдиите, никой друг няма да успее. Вниманието на мълчаливия съдия бе привлечено от безформеното тяло на Цезар, по чието лице така ясно бе изписана загрижеността и чието изражение толкова се различаваше от това на останалите черни, наблюдаващи събитията с празно любопитство. Той проговори за първи път:

— Нека чуем този чернокож.

Беше твърде късно за отстъпление и преди да успее да се опомни, Цезар се озова пред редица бунтовнически офицери. Разпитът бе оставен на този, който го бе поискал.

— Познаваш ли подсъдимия? — попита той с цялата си сериозност.

— Миела да — отговори Цезар с не по-малко официален тон.

— Той даде ли ти перуката, когато я свали?

— Не трябва мене. Има хубава коса.

— Натовариха ли те да предаваш писма или съобщения, каквито и да е, докато капитан Уортън бе в къщата на господаря ти?

— Прави к’вото кажат.

— Но какво ти казаха да направиш?