Джеймс Купър - Шпионинът

— Какво каза той? Какво обеща? — най-накрая попита Дънуди с трескаво нетърпение.

— Каза на Хенри да се обърне към него, ако изпадне в беда. Обеща да спаси сина, заради гостоприемството на бащата.

— Каза това след като знаеше, че е британски офицер?

— Точно така. И имаше предвид точно това, което става сега.

— Тогава — извика майорът високо и се отдаде на радостта си — ти си спасен. Тогава аз ще те спася. Харпър никога не забравя думата си.

— Но има ли тази власт? — попита Франсис — Може ли да отмени твърдото решение на Вашингтон?

— Дали може? Ако той не може, тогава кой друг? Грийн, Хийт и младият Хамилтън са нищо пред него. Но — той се спусна към нея и стисна ръцете и конвулсивно — повтори. Казваш че имаш неговото обещание?

— Наистина, Пейтън. Неговото тържествено обещание, при това знаеше всички обстоятелства.

— Успокойте се — извика Дънуди — успокойте се, защото Хенри е спасен.

Той не остана да им обяснява, а излетя като стрела от стаята и ги остави стъписани. Те продължиха да се чудят, докато чуха тропота на коня му, който препусна с всички сили.

След тръгването му мина много време в което семейството обсъждаше шансовете му за успех. Увереността му донякъде им се бе предала. Те чувстваха, че небето над Хенри отново се прояснява и с отново събудените надежди се съживи и духът им, нещо, което за всички освен Хенри се равняваше на удоволствие. Но неговото състояние бе такова, че не можеше да се занимава с дреболии и няколко часа бе осъден да разбере колко по-нетърпимо е очакването, отколкото сигурното нещастие. Но не и Франсис. С увереността на чувствата тя изпяло се довери на Дънуди и не се тревожеше със съмнения, които сама не можеше да разсее. Тя знаеше че Дънуди ще направи всичко, което е по силите на човек, и помнеше доброто лице на Харпър — това бе достатъчно за да се отдаде на щастието на подновените надежди.

Радостта на мис Пейтън бе по-трезва и тя често упрекваше племенницата си за веселостта й, пред да са съвсем сигурни, че очакванията им ще се изпълнят. Но леката усмивка на устните й сама по себе си противоречеше на сериозността, за която настояваше.

— Но защо, мила лельо? — каза Франсис шеговито при една от тези забележки. — Искаш да подтисна удоволствието от това че Хенри е спасен, а ти самата много пъти си заявявала, че е невъзможно тези, които управляват страната ни да пожертват невинен човек.

— Вярвах че е невъзможно, дете, и още вярвам. Но все пак, в радостта си трябва да сме сдържани, така, както и в тъгата.

Франсис си спомни думите на Изабела и като обърна изпълнените си със сълзи очи към чудесната си леля и отговори:

— Така е. Но има чувства неподвластни на разума. Ах, ето ти тези чудовища, дошли да гледат смъртта на човек, разхождат се сякаш това е лредставление.

— Тя е точно това за наемните войници — каза Хенри като се мъчеше да забрави притесненията си.

— Втренчила си се, мила моя, сякаш това представление те интересува — каза мис Пейтън на племенницата си, която наблюдаваше през прозореца съсредоточено. Но тя не отговори.

Пред себе си виждаше прохода, през който бяха дошли и възвишението с тайнствената планинска колиба. По склона, каменист и оголен, имаше големи и явно непроходими скали, стърчащи тук там сред безлистите, недорасли дъбове. Основата на възвишението бе на не повече от половин миля от къщата и вниманието на Франсис бе привлечено от една човешка фигура, която се появи неочаквано иззад една причудлива скала и също толкова неочаквано изчезна. Това се повтори няколко пъти, сякаш намерението на беглеца (защото на такъв приличаше) бе да разузнае какво правят войските и какво е разположението на обектите в равнината. Въпреки разстоянието, Франсис реши, че това е Харви Бърч. Може би впечатлението се дължеше отчасти на външния вид на този човек, но в немалка степен то бе плод и на увереността оформила се, когато го видя за първи път. Бе сигурна, че това е един и същи човек, макар че сега липсваше това, което преди бе взела за чувала на търговеца. Във въображението й Харви бе свързан с тайнственото поведение на Харпър и при по-спокойни обстоятелства тя не би пазила тези подозрения за себе си. Сега обаче тя наблюдаваше второто появяване на търговеца без да говори и се мъчеше да разбере каква е връзката на този необикновен човек със съдбата на семейството й. Той наистина бе спасил Сара от удара, който я очакваше по-късно и никога не бе показвал враждебност към тях.