Джеймс Купър - Шпионинът

— Боя се, сър, че умората ще ви попречи да изпълните това, което любезността ви е накарала да предприемете.

— Жено! — възкликна непознатия енергично — Кога съм бягал от дълга си? Но, „не съдете, за да не бъдете съдени“ 55, и не се заблуждавайте, че на очите на смъртните е дадено да видят намеренията на Всевишния!

— Не — отговори старата мома смирено, отблъсната от думите му. — Не се опитвам да съдя нито намеренията, нито делата на другите хора. Най-малко пък тези на Всемогъщия.

— Така трябва, така трябва, жено — отвърна свещеникът високомерно. — Смиреността подхожда на пола ти и нищетата ти. Твоята слабост те тласка с главата надолу към бездната на унищожението.

Изненадана от това необичайно поведение, но поддала се на навика, който ни кара да говорим с уважение за свещени неща, дори когато може би е по добре да си мълчим, мис Пейтън отговори:

— Над нас има Сила, която може, и ще ни подкрепя в добрите дела — стига да я потърсим смирено и праведно.

Непознатият обърна към нея смръщено лице и, с изражение на самобичуващ се, продължи със същия отблъскващ тон:

— Не всеки просещ милост ще бъде чут. Пътищата Господни няма да бъдат съдени от човек. Много са призвани, малко са избрани 56. Лесно се говори за смирение, трудно е да си смирен. Готов ли си, нищожен червей, да славиш Бога чрез собственото си проклятие? Ако не, не струваш повече от един лихварин, или фарисей!

Такъв фанатизъм не е характерен за Америка и на мис Пейтън и се стори, че гостът й не е с всичкия си. Но след като си припомни, че е изпратен от свещеник добре познат и с репутация, тя отхвърли тази мисъл. Тя отбеляза сдържано:

— Може и да се заблуждавам, като мисля, че милост ще бъде дадена всекиму. Но Тази вяра е толкова успокояваща, че не бих я изоставила лесно.

— Милостта е само за избраните — каза непознатият с необяснима енергия — а ти си в долината на сенките на смъртта. Не си ли последователка на празните церемонии, на суетната църква, която нашите тирани с радост биха установили тук, наред със законите за гербовата хартия и митото за чая 57? Отговори ми, жено, и помни, че небето ще чуе отговора ти. Не си ли и ти от тези идолопоклонници?

— Аз се моля пред олтара на дедите си — каза мис Пейтън и кимна на Хенри да мълчи. — И не се прекланям пред никой друг идол, освен пред собствените си слабости.

— Да, да, познавам те, такава каквато си — самодоволна и пълна с папщина, последователна на формалната религия и слушателка на книжни проповеди. Мислиш ли жено, че свети Павел е чел от книга, когато е проповядвал Словото?

— Виждам, че присъствието ми ви дразни — каза мис Пейтън като стана. — Ще ви оставя с племенника си и молитвите, които исках да отправя заедно с него, ще бъдат отправени насаме.

Тя излезе, следвана от стопанката, която бе немалко изненадана и шокирана от неконтролираните изблици на новия си познайник, защото макар и да вярваше, че църквата към която принадлежеше мис Пейтън е тръгнала към унищожението си, никак не бе свикнала да слуша такива обиди и открити упреци.

Хенри с усилие подтисна възмущението, предизвикано от с нищо непровокираната атака над добросърдечната му и разбираща леля, но когато вратата след нея се затвори, той даде воля на чувствата си.

— Трябва да ви кажа, сър — каза той ядосано — че когато приех в стаята си божи служител, смятах че съм приел християнин и човек, който като познава собствените си слабости, ще знае как да съчувства на недостатъците на другите! Вие наранихте чувствата на една прекрасна жена и трябва да ви призная, нямам никакво намерение да се моля заедно с толкова нетолерантен човек!

Свещеникът се изправи намръщен, погледна с презрение към вратата през която бяха минали дамите и остави думите на младежа без никакво внимание. В това време се обади друг глас:

— Такива думи биха наскърбили много жени, но свършиха добре работата си, такива каквито са.

— Какво е това? — извика затворникът изумен и се заоглежда наоколо за да види кой говори.

— Това съм аз, капитан Уортън — каза Харви Бърч, като махна очилата и под чифт изкуствени вежди заблестяха пронизващите му очи.

— Боже мили! Харви!

— Тихо! Това име не бива да се споменава. Тук, в сърцето на американската армия, още по-малко. — Бърч се огледа наоколо, издигнал се над долните страсти на страха, и каза с мрачен глас:

— Хиляди клопки дебнат това име и ако ме заловят отново, надеждата да избягам ще е малка. Това е опасно приключение, но не мога да спя спокойно, като знам че невинен човек ще умре с кучешка смърт, а аз мога да го спася.