Колийн Маккълоу - Сага за Австралия

— Не съм мъртъв, Кити!

Издърпа ръцете й, накара я да стане от стола, седна на него и я сложи върху коленете си. Нямаше с какво да избърше сълзите й, затова запретна края на басмената й рокля и попи с него влагата по носа, очите, страните, брадичката, вратлето й — от стичащите се на вадички сълзи бе мокра дори дрехата й отпред при бието.

— Миличкото ми, любов моя, не съм мъртъв. Ето на! Виж — усмихна й се нежно. — Ако бях труп, нямаше да те утешавам. Въпреки че е приятно — добави Ричард с преизпълнено с обич сърце — да знам, че ме оплакваш толкова безутешно. Хайде, пийни си още малко ром.

В другата стая Кейт се дереше още по-силно, но тя щеше да се успокои по-бързо, отколкото Кити — да се окопити от стъписването, затова Ричард се обърна и кресна:

— Кейт, стига си ревала! Заспивай!

За огромно негово изумление дъщеричката му престана да плаче и малко по малко притихна блажено.

— О, Ричард, помислих си, че си умрял като учителя, и не можах да го понеса! Беше мъртъв… обичаше ме толкова силно… а аз, глупачката, така и не го проумях… обидих те и те отблъснах… и ето че стана твърде късно да ти кажа колко много те обичам. И аз те обичам така, както ти обичаш мен — повече от живота. Мислех, че си умрял, и не знаех как ще живея без теб. Обичам те, Ричард, обичам те!

Той вдигна кичурите коса, паднали върху лицето й, и пак попи сълзите с края на роклята.

— Всичките ми Бъдни вечери дойдоха наведнъж — изрече. — Знаех, че по белия свят има много сълзи, но защо са толкова мокри?

— Май преобърнах кофата с водата. Целуни ме, Ричард! Целуни ме с любов и ме остави и аз да те целуна с любов.

Двамата установиха, че споделена ли е любовта, устните се превръщат във възможно най-тънката преграда между тяло и дух. „От тук нататък — каза си Ричард — между нас няма да има тайни. Мога с чиста съвест да кажа на Кити всичко.“ А колкото до Кити, тя пък установи, че открай време е познавала блаженството на музиката в сърцето си, окрилената душа. И че винаги е обичала Ричард.

На първия рожден ден на Кейт — петнайсети февруари 1793 година, Стивън мина да ги види — носеше изумителен подарък.

Но Ричард, Кити и Кейт се вторачиха прехласнати в него не заради подаръка: лейтенант Донован се беше издокарал във флотска униформа — черни обуща, бели чорапи, бял брич и жилетка, широка надиплена риза, вталена куртка, няколко сърмени ширита, сабя отстрани, перука на главата, шапка под мишницата. Стивън бе не просто красив — той беше направо неотразим!

— Заминаваш! — пророни насълзена Кити.

— Божичко, мъж за чудо и приказ! — отбеляза Ричард й скри тъгата си с усмивка.

— Униформата дойде от Порт Джаксън — ядва се — рече Стивън като първа кокетка, — въпреки че куртката ми е възтясна. Какво да се прави, широкоплещест съм си.

— А как иначе ще командваш! Честито! — протегна ръка Ричард. — Знаех си, че проклетият кораб, пристигнал тия дни, не току-така носи такова име — на добро е!

— Да. „Кити“. Но още не заминавам, облякъл съм униформата в чест на младата Кейт. „Кити“ ще остане още най-малко седмица, така че имаме време. — Той смъкна перуката и се видя, че е последвал примера на Ричард и се е подстригал късо. — Божичко, заврях в тия неща. Все пак са шити за Ламанша, а не за остров Норфолк с неговия задушен февруари.

— Стивън, хубавата ти коса! — викна Кити, още малко, и да ревне. — О, толкова ми харесваше. Все се опитвам да убедя и Ричард да си я пусне, но той твърди, че ще му пречи.

— Напълно прав е. Откакто се подстригах, се чувствам волна птичка, само дето трябва да слагам перуката. — Той отиде при Кейт, която седеше на високото столче, измайсторено от баща й, и сложи на поставката отпред пакета. — Честит рожден ден, мила ми кръщелничке!

— Та! — възкликна усмихната тя и се пресегна да го пипне по лицето. — Стиви! — Видя зад него Ричард и грейна. — Тати!

Стивън я целуна и махна пакета, но момиченцето изобщо не се разстрои, ако баща й беше в стаята, не забелязваше, кажи-речи, нищо друго.

— Скрийте го някъде — каза Стивън и подаде пакета на Кити. — Кейт трябва да порасне още малко, за да оцени подаръка.

Младата жена обаче не се стърпя, разопакова пакета и ахна:

— О, Стивън! Каква красота!

— Купих я от капитана на „Кити“. Казва се Стефани.

Стефани беше кукла със старателно изписано порцеланово личице, с очи с гледци, мънички изрисувани клепки, руса коса от ивички коприна и бе облечена в розов копринен кринолин според модата отпреди трийсет години.