Колийн Маккълоу - Сага за Австралия

Сложи хартията така, че да е в златистото сияние на светилника с двоен филтър, топна металния писец в мастилницата и взе да пише почти без да се замисля — вече си бе повторил няколко пъти наум онова, което имаше да съобщава:

„Джем,

Ще получиш писмото по най-добрия човек, когото някога съм познавал, и сега, когато го губя, единствената ми утеха е, че и ти ще се запознаеш с него и ще го обикнеш. Кой знае как стана така, че двамата с него вървяхме през годините по един и същи път още откакто «Александър» бе хвърлил котва в Темза, сетне пак заедно се местехме от кораб на кораб и от място на място. Той — свободният човек, и аз — каторжникът. Неразлъчни приятели. Това, че го губя, щеше да е смъртоносен удар за мен, ако не бяха Кити и децата.

Това, което ти пиша сега, се различава от писмото, което пратих, след като получих колета. Онова писмо сигурно е отваряно от всеки чиновник, през когото е минало, било е оглеждано от любопитни очи и нечистоплътни умове. Истинско чудо е, че писмата ни изобщо достигат до получателя, но през 1792 година получихме доста писма (докарани тази година от «Белона» и «Кити»), което ме навежда на мисълта, че хората, пренасящи писмата до Англия, са се смилили над нас и са изпълнили думата си. Тук обаче има и такива, които не са получили ни вест, ни кост от страната, която повечето още наричаме родина. И аз не знам дали е случайно или преднамерено. Стивън ще пази това писмо като зеницата на окото си. Мога да ти кажа всичко.

Тая година — 1793-та, ще навърша четирийсет и пет години. Стивън ще ти каже по-добре от мен как изглеждам и как съм понесъл физически изминалото време, защото тук, на остров Норфолк, нямаме огледала. Знам само, че си опазих здравето и вероятно мога да работя по-дълго и усърдно дори от едно време, когато бях млад в Англия.

Докато си седя тук в нощта, единственото, което достига до слуха им, е шумът на вековните дървета, помръдващи в извилия се вятър, единствените миризми, които долитат до ноздрите ми, са сладостното ухание на смола и едва доловимият мирис на дъжд, излял се преди няколко часа и наквасил земята. Познавам си го Стивън, наясно съм — ще седи и ще мълчи, докато ти четеш, и това също ми развързва ръцете.

Никога не ще се върна в Англия, страна, която вече не възприемам като своя родина, като свой дом. Моят дом сега е и завинаги ще бъде на остров Норфолк. Да ти призная, Джем, не искам да имам нищо общо със страната, пратила ме в Ботаническия залив, натикала ме за близо година на кораб за прекарване на роби, сред кошмарни мъки и страдания, които още сънувам.

Имаше добри мигове и лоши мигове, които обаче не дължа на хората, натоварени да ни прекарат: алчни доставчици, бездушни чиновници писарушки, велможи и адмирали пияници. А ние от първата флотилия, поела към Ботаническия залив, се радвахме едва ли не на лукс в сравнение с ужасите, изживени от онези, които са потеглили след нас — помоли Стивън да ти разкаже какво са заварили на «Нептун», когато корабът хвърли котва в Порт Джаксън.

Това, че пристигнахме първи в Ботаническия залив, бе най-доброто и същевременно най-лошото. Никой, ама никой, Джем, не знаеше какво да прави, дори онзи тъжен несретник губернатор Филип. Пътуването не бе обмислено и подготвено. Никой в Уайтхол 69 69 Английското правителство — от името на улица в центъра на Лондон, където се намират някои от най-важните министерства и други правителствени учреждения. — Б.пр. не бе помислил за снабдяването, а доставчиците ни мамеха и в количеството, и в качеството на дрехите, инструментите и другите най-нужни вещи, докарани с корабите. Представям си как е щял да погледне Юлий Цезар, ако би могъл да разбере отнякъде на какво са ни обрекли.

И аз не знам как, но все пак оцеляхме през първите пет години от този зле замислен и проведен експеримент в живота на толкова много мъже и жени. Нямам представа как отървахме кожата, знам само, че това вероятно показва колко държелив и упорит е човекът. Би било невярно да кажа, че Англия ни е дала още една възможност. Обратното, не ни даде никаква възможност, била тя първа или последна. По-скоро се държахме, както ни повеляваше собствената природа. Някои просто се зарекохме да оцелеем и след като оцеляхме, едни останахме тук, други побързаха да се приберат в «родината». След като оцеляхме, някои бяхме решени да започнем от нулата, с каквото разполагаме, и да се опитаме да постигнем възможно най-много. Причислявам себе си към втората група — преди да ни изтекат присъдите, докато бяхме каторжници, работехме, без да жалим сили, гледахме да не си навличаме гнева на началниците, а те на свой ред не ни наказваха, не ни налагаха с камшика и не ни оковаваха, в някои случаи бяхме по-ниски и от тревата, в други гледахме да помогнем. След като бяхме оправдани или присъдата ни изтечеше, получихме земя и се заехме с нещо, което не бяхме правили никога дотогава — да я обработваме.