Колийн Маккълоу - Сага за Австралия

— Доколкото разбирам, се връщаш в Порт Джаксън с „Кити“? — попита Ричард.

— Да, после през юни пак със същия кораб заминавам за Портсмут.

Хапнаха печено прасенце, после и торта, която Кити бе успяла да направи с оскъдните продукти — бе разбила белтъците с бъркалката, която Ричард й бе измайсторил от медна тел. Златни ръце имаше тоя Ричард, каквото и да го помолеше, веднага го правеше.

От минаващите нарядко кораби вече се бяха снабдили с чай, с истинска захар, с различни малки луксозни вещи, включително с гордостта и радостта на Кити — сервиз за чай от тънък порцелан. По прозорците се вееха зелени перденца от бенгалски памук, макар че стопанката още не можеше да се похвали с картини и вилици. Но и това щеше да стане, със сигурност щеше да стане. До раждането на Уилям Хенри оставаха, има-няма, три месеца, Кити бе убедена, че ще бъде Уилям Хенри. Налагаше се Мери да почака до следващия път, а това щеше да бъде по-скоро, отколкото му се искаше на Ричард, но нищо, нищо, Кити все щеше да излезе на глава с него. Не можеше да му даде друго, освен деца. А те трябваше да са много — остров Норфолк също криеше опасности. Миналата година клетият Нат Лукас сечал един бор и с ужас видял как той се свлича с чудовищен тътен върху Оливия, гушнала невръстния Уилям, и двете близначки, вкопчили се в полата й. Оливия и Уилям се спасили на косъм, почти без драскотина, ала Мери и Сара загинали на място. Точно така, човек трябваше да има много деца. Неописуема е скръбта, ако загубиш дете, но пак благодариш на Бога за живите.

Животът на Кити бе изпълнен с щастие, и то не заради друго, а защото тя обичаше и беше обичана, защото дъщеричката й преливаше от здраве, а синът в утробата й щеше да я подлуди с това негово неспиращо ритане. О, щеше да й бъде много мъчно за Стивън! Макар да знаеше, че на Ричард ще му бъде десетократно по-мъчно. Но какво да се прави, живот — й такива неща се случваха. Всичко се променяше, всичко продължаваше нататък, към някакво тайнство, което, дойдеше ли на прага ти, преставаше да бъде тайнство. Стивън щеше да пътува с кораба с името на Кити чак до Англия, а това означаваше много. „Кити“ щеше да бди над него, щеше да пори като буревестник вълните.

— Ще ни дадеш ли Тобаяс? — попита жената.

Веждите се вдигнаха и се извиха на дъга, яркосините очи блеснаха дяволито.

— Да се разделя с Тобаяс? Няма да стане, Кити. Той е флотски котарак, ще плава с мен, където и да отида. Научил съм го да гледа на мен като на свой дом.

— Ще идеш ли да се видиш с майор Рос?

— На всяка цена.

Ричард тръгна да изпрати Стивън нагоре по ждрелото, до пътя за Куинсбъро и чак тогава зададе въпроса, който го глождеше.

— Ще ми направиш ли една услуга, Стивън?

— За теб съм готов на всичко. Да се видя с баща ти и с братовчеда Джеймс — аптекаря, ли?

— Само ако ти остане време. Искам да те помоля да занесеш едно писмо на Джем Тисълтуейт, живее на Уимпоул Стрийт в Лондон, и да му го предадеш лично. Няма да го видя никога вече, но ми се ще някой, който познава този Ричард Морган, да разкаже, че от него наистина е излязъл човек.

— Дадено. — При синора Стивън извади перуката и си я сложи, след което покрусен изгледа ухиления Ричард. — Разполагаш със седмица да напишеш писмото. „Кити“ ще чака, докато кажа.

След като пристигна преподобният Бейн, дошъл като постоянен свещенослужител на остров Норфолк, вече не ги натискаха толкова да присъстват на всички неделни служби. По нареждане на капитан Кинг богослужението пак си беше задължително за всички каторжници, но ако отидеха и свободните граждани, ставаше голяма блъсканица. Смяташе се, че заточениците се нуждаят от Божието внимание повече, отколкото свободните граждани.

Ричард знаеше, че и да не се яви утре на службата, никой няма да го направи на въпрос, затова предупреди Кити, че до късна доба в събота ще пише писмо на господин Тисълтуейт, така че да го остави на заранта да си отспи. Тя се съгласи, радостна, че така той ще си спечели още няколко часа почивка (все пак да пишеш писмо, не бе като да бичиш трупи).

Ричард свали много внимателно от полицата светилника. Беше го купил от същата сергия, както и порцелановия сервиз за чай, той обаче струваше повече, защото вървеше заедно с двесталитрово буре китова мас. Палеше го от дъжд на вятър — бе толкова уморен, че рядко сядаше вечер да чете, но дори само това, че го притежаваше, вече означаваше, че може да разглежда на воля купчината книги — истински несметни съкровища! — които Джем Тисълтуейт му беше пратил. Това бе единствената почивка, по време на която Ричард не изпитваше угризения на съвестта, че е предал семейството си. Вече бе разбрал, че Кити така и няма да се научи да чете и пише — това за нея не беше важно. Ето защо като единствен източник на познания в къщата Ричард смяташе, че е длъжен да чете и да се образова.