Колийн Маккълоу - Сага за Австралия

Кити доста се позабави, докато донесе кофата вода, която всъщност не й и трябваше. Първо седна до кладенчето — още бе във властта на гнева си, после сложи кофата под основния чучур, за да я напълни, след това я остави на земята и отново седна. Беше избухнала най-неочаквано и за самата себе си, не си беше давала сметка, че недоволството й е на път да избие на повърхността. Дните й бяха запълнени до краен предел, не й беше до това да се вглежда в себе си. Днес обаче бе дала воля на чувствата си по съвсем очевидна причина: Ричард не искаше толкова скоро второ дете, ако изобщо го искаше. Това обаче не бяха неща, които ще решава той! Бог бе създал Кити да ражда и на нея й беше приятно да го прави. Думите, проповедите, които бе слушала в сиропиталището, докато бе везала с тънички пръстчета, изведнъж придобиха смисъл. Адам може и да бе сътворен пръв на земята, но преди да се появи Ева, си е бил нищо — кръгла нула! Ева беше по-важна от Адам. Тя бе създала деца и бе превърнала къщата в дом.

Ричард не можеше да има последна дума във всичко само защото, видите ли, печелел хляба. Нали тъкмо тя, Кити, месеше този хляб! Занапред — зарече се тя, след което скочи и грабна без всякакво усилие десетлитровата кофа — щеше да му се наложи да се съобразява и с нейните желания. „Аз не съм случаен човек, протегнал ръка за милостиня. И аз си имам своето място.“

Тръгна по пътеката сред зеленчуковите лехи, която водеше от кладенеца към къщата, зърна Ричард и, ще не ще, си призна, че гледката е трогателна, наистина задушевна. Домиля й за него. Притаи се и го загледа как гушка бебето, как го обръща с лице към себе си, как му говори вглъбено, как го целува по ръчичката и му се любува преизпълнен с обич и изумление. Как го притиска до себе си. И се вторачва някъде напред.

„Размърдай се, Ричард, хайде, размърдай се!“ — заповтаря Кити, той обаче продължаваше да седи като вкаменен. Слънцето залязваше зад къщата, отпред всичко вече тънеше в сянка, ала светлината озаряваше ясно бащата и детето, застинали като истукани. Нейде от дълбините в паметта на Кити изникна отколешен спомен — как директорът на сиропиталището седи на неделната служба важно-важно и гледа невиждащо някъде напред, докато отчето проповядва за греховете плътски, от които притихналите деца не разбираха нищичко. Директорът продължаваше да гледа с празен поглед, накрая отчето завърши проповедта, сирачетата продължиха да седят, без да се помръдват, а начумерените учителки — все стари моми, съсухрени като забравен хербарий, плъзнаха бдителни погледи по редиците, да се уверят, че по лицето на никое от момичетата не се е изписало богохулно изражение. Директорът бе все така втренчен в далечината, сякаш съгледал нещо, нито приятно, нито неприятно. Размърда се чак когато отчето го пипна плахо по рамото. Размърда се, за да се свлече от стола върху плочника в параклиса и да се просне досущ грамада, безформена като напълнените до половината с пясък чорапи, с които биеха децата в сиропиталището — да не им остават белези.

„Размърдай се, Ричард, хайде, размърдай се!“ Той обаче продължаваше да седи като вкаменен, а детето в ръцете му спеше сладък сън. Най-неочаквано Кити проумя, че е мъртъв. Осени я в миг, тя застана на колене, кофата се преобърна, водата се разплиска, светът потъна в гробна тишина. Дори сега Ричард не се помръдна. Беше мъртъв! Точно така, беше мъртъв!

— Ричард! — изпищя тя, скочи на крака и се понесе като стрела.

Писъкът й го изтръгна от унеса, но твърде късно — той не успя да я спре. Още същия миг Кити се свлече с неистов плач върху него и взе да го дърпа за раменете.

— Кити! Какво има, любов моя? Какво се е случило?

Глуха за всякакви разумни думи, тя продължаваше да плаче безутешно и да вие, по лицето й се стичаха сълзи. По едно време Кейт също се присъедини към майка си и нададе вой, а Ричард се изправи зашеметен и сащисан от тия две жени, които ревяха, та се късаха, и се бяха вкопчили в него, сякаш от това зависеше животът им. Сложи най-безцеремонно Кейт в люлката, където тя продължи да се дере, задето са я зарязали на произвола на съдбата, а Кити отведе да седне на стола при печката, а тя продължи да хлипа така, сякаш сърцето й е сломено. Той извади рома и с триста мъки убеди най-сетне Кити да отпие малко.

— О, Ричард, помислих, че си умрял! — простена жената и се задави, сетне го погледна с разплакани, пълни с укор очи. — Помислих те за мъртъв! Помислих те за мъртъв!

Обви ръце около краката му, допря лице до тях и пак се разрева.